Колко излишно мелодраматично, рече си Палмиоти. Ала когато погледна през рамо за четвърти път, отново си помисли, че това не го прави по-малко изнервящо. Да използваш Архива, ПСИД или дори бръснарницата, беше едно. Но да избереш такова място… толкова публично и незащитено…
Тук вече грешаха. Каза на президента точно това. Но и сега, както и през онази дъждовна нощ с Ейтбол, когато бяха хлапета, Палмиоти разбираше, че понякога, в някои ситуации, просто нямаш избор. Трябва да вземеш нещата в свои ръце.
С бърз поглед към своя айфон Палмиоти последва указанията, които го преведоха край надгробен камък, изваян във формата на спящ младенец, увит в одеяло. Преодоля заледената каменна пътека по ниския хълм и в крайна сметка пред него се разкри…
— Оoo… — прошепна той, когато го видя.
Разпрострялото се пред него поле беше осеяно във всички посоки с покрити със сняг надгробни камъни, величествени семейни гробници, а в далечината кръгъл родов мемориал в готически стил, обграден с дебели мраморни колони. За разлика от обикновените гробища тук нямаше геометрична мрежа. Представляваше парк, където гробовете бяха разпръснати някак стилно навсякъде.
Павираната пътека свърши, но Палмиоти забеляза стъпките в снега и разбра, че трябва да ги следва, за да стигне до целта си: триметров обелиск до самотно ябълково дърво.
С приближаването си видя две имена в основата на обелиска: лейтенант Уолтър Гибсън Питър, на двайсет, и полковник Уилям Ортън Уилямс, на двайсет и три. Според пътеводителя на гробището двамата братовчеди бяха роднини на Марта Вашингтон. Но, както Палмиоти продължи да чете, причината те да бъдат погребани заедно в парцел 578 беше, че по време на Гражданската война и двамата били обесени като шпиони.
Палмиоти смачка брошурата, натъпка я в джоба на сакото си и се опита да мисли за нещо друго.
Зад него се чу скърцане. Сякаш някой газеше в снега.
Палмиоти се завъртя и едва не се подхлъзна на леда. Полето беше безлюдно.
Изкушаваше се да си тръгне… да се откаже и да се отдалечи. Но когато се обърна към гроба, забеляза каквото търсеше. Коленичи и забърса снега, натрупан в основата на обелиска. Разбута малкото мокри листа. И няколко бучки пръст. Тогава чу как светлобежовият камък с размерите на дланта му кънти на кухо.
Камъкът беше кръгъл и гладък. Беше пластмасов. И кух. Перфектен, да скриеш нещо вътре.
Точно какъвто биха използвали шпионите, помисли си той, докато препрочиташе надписите за лейтенант Уолтър Гибсън Питър и полковник Уилям Ортън Уилямс.
Докато поривите на вятъра препускаха през хълма, Палмиоти бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист, на който пишеше: Липсваш ми.
Просто. Лесно. Дори ако някой го намери, не би се замислил за него. Не и ако не знаеше да чете между редовете.
А и макар че Бийчър беше разбрал за мастилото, все още не бе разгадал как да прочете истинското послание на бележката.
С едно завъртане на пръстите Палмиоти отвори дъното на камъка, пъхна бележката вътре и зарови камъка обратно в снега.
Всичко му отне по-малко от минута. Дори ако някой гледаше, той имаше вид на човек просто скърбящ на нечий гроб.
Но когато закрачи обратно към каменната пътека, докато снегът се просмукваше в чорапите му, той вече знаеше… със самия факт, че е тук… и с факта, че някой друг е разбрал какво бяха направили преди много години… краят идваше.
Всичко щеше да свърши скоро. Трябваше да свърши.
За да стигнеш толкова далеч… за да се изкачиш толкова високо, трябва да си способен на много неща. И през онази нощ преди толкова години, за да защити тяхното бъдеще… да защити своите мечти и мечтите на Уолъс… Палмиоти беше разбрал на какво точно е способен.
Не му беше лесно тогава. Не му е лесно и сега. Но както бе научил от родния си баща, големият живот изисква голяма саможертва. Работата беше там, че докато растеше в Охайо, Палмиоти не си представяше, че ще има голям живот. Представяше си, че ще има добър живот. Не голям. Не и преди онзи първи ден в гимназията, когато срещна Орсън Уолъс. И тъкмо Уолъс се оказа доказателството за Палмиоти, че големият живот в крайна сметка е възможен.
И все пак, ако се погледнеше всичко, пожертвано от Палмиоти през годините: времето, бракът, западналата медицинска практика… Да огледаш живота си и да осъзнаеш, че всички тези жертви са на път да станат безполезни…
Не. Палмиоти беше способен на много повече, отколкото някой очакваше. И точно затова президентът го държеше толкова близо до себе си.