— Хоумрън е в движение — прошепна агент на Сикрет Сървис в китката си, използвайки официалното кодово име на президента в службите. — Пристигане в Архива след около четири минути.
Глава 66
Завивам тичешком зад ъгъла, а обувките ми се плъзгат по зелените квадратни плочки в коридора на дванайсетия етаж. Ако съм пресметнал правилно времето, остават ми още няколко минути преди пристигането на президента. Имам нужда от тях. Особено ако искам да съм готов.
— Документ за самоличност, моля — обявява спокоен глас непосредствено зад завоя. Гласът удължава всяка сричка и аз чувам „мооо-ляаа“.
Познавам този глас.
И независимо че едва не се блъскам в човека с черна бронежилетка, не забелязвам нито него, нито черната му пушка. Не виждам дори ПСИД, разположена в дъното на коридора. Виждам единствено призраци. Себе си. Клементин. Орландо. Преди четирийсет и осем часа стояхме в същия този бледосин коридор, със същите мраморни первази и оглеждахме същата стая с подобна бледосиня метална врата. Де да беше само дежа вю. Лесно е да отхвърлиш дежа вю. Но сега… сега сякаш стъпвам по гроба на Орландо.
Обзема ме леден ужас, стиска адамовата ми ябълка и аз едва не забравям как се диша. Това ми напомня единствената причина да търся тези Водопроводчици и онова, което са сложили в речника: искам да докажа, че те са убили моя приятел.
— Казах документ за самоличност — настоява агентът.
— Д-да… разбира се… Съжалявам. — Вдигам картата си.
— Ръцете горе — излайва той и вади черно-жълта палка, наподобяваща сплескано фенерче. Детектор за метал.
Видя името ми, разбира се. Знае, че ще го придружавам. Няма начин да ми позволят да се доближа, без да са сигурни, че съм чист.
Прокарва палката под мишниците ми, а аз мигам веднъж и виждам Орландо, понесъл чаша кафе, трапчинката на брадичката му и усмивката, разкриваща големи зъби, докато въвежда мен и Клементин вътре. Примигвам отново и пак няма нищо, освен празния бледосин коридор.
— Не бъди толкова нервен. — Агентът от Сикрет Сървис закрепва на ревера ми метална значка за временен достъп и ми махва към ПСИД. — Президентът не хапе. Обикновено, най-малко.
Дори не успявам да симулирам смях; бързам по коридора и спирам пред кутията на интеркома, окачена на стената. Натискам сребристия бутон и червената светлинка на индикатора започва да мига.
— Аз съм Бийчър — съобщавам в микрофона. — Отварям ПСИД 12E1.
Същите думи произнесе Орландо към Хазей преди два дни.
Очаквам да чуя Хазей да изръмжи в отговор. Така, както ме гледаше, няма начин да ме остави с президента без своя надзор. Но за моя изненада…
— Всичко е готово — отговаря женски глас. — Мойсей пристига след четири минути — тя използва нашето вътрешно кодово име за него. — Приятна работа.
Интеркомът замлъква, а аз се стрелвам към входа на ПСИД. Докато набирам комбинацията на бравата, надигаща се жлъч изгаря гърлото ми.
Пристъпвам в Хранилището и зървам някаква сянка да пробягва от лявата ми страна. Не съм единственият тук.
— О, хайде сега. — Хазей затръшва металната врата и заключва двама ни вътре. — Наистина ли мислеше, че ще пропусна подобен случай?
Глава 67
— Не бива да си тук — предупреждавам Хазей.
— Ще кажа само, че това е едно от многото неща, за които грешиш.
Както винаги той се опитва да ме притисне в ъгъла. Но дори аз се изненадвам как само при вида на Хазей тук, само като гледам лакираните му нокти и самонадеяната му усмивчица, гневът ми бързо поглъща страха.
— Пречиш на работата ми. И на работата на президента.
— О, значи ти и президентът вече сте екип?
— Не съм казал нищо такова. Казах, че пречиш.
— Бийчър, направи ми услуга и седни. — Той сочи бюрото в средата на стаята и количката, пълна с документи, оставена до него.
Не се помръдвам. Изглежда, не го е грижа.
— Бийчър, обмислях всичко дълго и упорито. Мога да продължа да те притискам. Мога да продължа да пухтя и да духтя, докато съборя къщата ти. Или мога да бъда честен с теб… — снижава глас почти до шепот. — Знаеш ли какво работех, преди да постъпя тук? — Хазей поставя ръка върху количката с документи. — Бях ченге в щата Вирджиния. Заплащането беше добро. Работното време беше лошо. А пенсията дори не се доближава до това, което получавам тук, затова се прехвърлих. Но като ченге научих едно: понякога добрите хора не знаят как да бъдат добри към себе си. Разбираш ли какво означава?