Тук Марлин застрашително се килна на стола.
Директорката стрелна Карп с очи и предложи:
— Госпожо Карп, май е по-добре да се срещнем някой друг път…
— Моля ви, сестро — прекъсна я Марлин, — аз съм rocпо`a Чампи, а не Карп. Госпо`а Карп умря. Госпо`а Карп бе чудесна жена… Далеч по-прекрасна от мен. Тя направи човек от мъжа си, който, както виждате, е Идеален, но за жалост дъщеря ми не е идеална и затова се занимаваме с това, което правим в момента. За какво говорехме? А, да. Имате ли нужда от нов гимнастически салон? Или…
Марлин разтвори чантата си и посипа какво ли не по бюрото: ключове, кредитни карти, пачки едри банкноти и плоска бутилка „Хенеси”. Шишето тупна силно върху лъскавата повърхност на бюрото и всички присъстващи вторачиха поглед в него. Марлин сграбчи чековата си книжка и като обезглавено пиле я размаха пред лицето на сестра Роял.
В този момент Люси скочи, изрече нещо на неразбираем за присъстващите език, но с достатъчно красноречив тон и бегом напусна кабинета. Карп също се изправи бързо, пъхна чантата на съпругата си под мишница, вдигна жена си от стола, подпря я с бедро, измърмори към директорката: „Съжалявам. Ще ви се обадя друг път”, и изведе Марлин, която не преставаше шумно и пиянски да се съпротивлява.
На улицата му се удаде да отдъхне за миг, защото Марлин се облегне на едно дърво и шумно и дълго повръща. Междувременно Карп хукна към авенюто и се опита да настигне дъщеря си, но тя бе изчезнала. В съзнанието му се мярнаха някои от най-лошите моменти от живота му: когато осъзна, че няма начин да продължи да играе баскетбол заради травмата си; нощта, когато първата му съпруга го заряза; моментът, когато втората — и настояща — бе отвлечена; случаят, когато същата тази съпруга, но вече заедно с дъщеря им, беше отвлечена. И сега. Почувства се като състезател в тежка категория.
13
Люси пристигна на гара „Пен”. След двадесет и две минути щеше да тръгне бърз влак към щатите в Нова Англия. Тя се качи и си купи билет във вагона. Вътре гъмжеше от народ: мъже в костюми старателно тропаха по клавиатурите на лаптопи; матрони, отрупани с пазарски чанти, четяха книги с меки корици по въпросите на пазаруването. Люси си намери място до прозорец и облегна глава върху хладното, прашно стъкло. Влакът се изнизваше от гарата. На съседния коловоз стоеше друга композиция. За момент тя преживя обичайната илюзия: не бе сигурна кой точно от двата влака се движи. Сети се за проваления си изпит по физика, а това й напомни, че отива при най-добрата си приятелка, Мери Ма, студентка в Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж. Мери бе така надарена по математика и физика, колкото Люси по езиците; приеха я в престижния институт, когато връстниците й постъпваха в първи гимназиален клас. Веднъж Мери използва аналогията с разминаващите се влакове, за да обясни на слабоумната си приятелка теорията за относителността. Този спомен предизвика сълзи в очите на Люси. Все пак успя да ги потисне. Влакът се вмъкна в тунел и набра скорост. Сега виждаше само отражението си — призрачно прозрачно — и затвори очи.
В главата й бушуваха мисли. Люси имаше достатъчно духовен опит и знаеше, че е редно да упражни контрол над тях, защото именно те превръщат обикновената тъга в парализираща депресия и невроза. Не положи обаче никакво усилие, защото бе прекалено уморена. Подобно изчерпващо изтощение е причина интелигентни хора от цял свят да седят пасивно пред телевизорите, загледани безизразно в някаква глупост. И Люси се загледа във филма, който се въртеше в главата й. Ще отиде в Кеймбридж, ще започне нов живот, ще живее при Мери Ма и никога няма да й се налага отново да ходи на училище. Сама ще си изкарва пари — няма да й е трудно. Познава хора в Харвард, на които ще се предложи за лабораторен плъх, или ще влезе в която и да е международна фирма или агенция и ще получи работа като симултанен преводач. Не би било никакъв проблем. Мери ще се зарадва да я види. Всеки трудолюбив математически гений се нуждае точно от това: невротизирана, идиотизирана, религиозно откачила съквартирантка. Мери, естествено, си е изградила и нови приятелства. Разговаря с тези хора чрез уравнения, а не на кантонски. Как ли ще се впише Люси в тази група, след като често бърка колко е седем по осем? Мери, разбира се, я обича, но само защото обичаш някого, не е задължително да го приютиш в скута си. И при Дейвид е същото; и той не я искаше в скута си, а и не я обичаше, за да го прави, ако трябва да е искрена докрай. По-вероятно е да проявява толерантност. Но пък Мери има толкова добро сърце, а и Люси направи твърде много за нея в миналото. Е, няма да иска кой знае колко: само място, където да се приюти, докато отново подреди живота си. Ами ако Мери се покаже студена, изплашена, дистанцирана? Тя не си пада много по семейството.