Люси отвори очи. Продължаваше да вижда единствено тъмнина и призрачното си отражение. Все още пътуваха в тунела. Огледа спътниците си. Съседката й, матрона явно живееща в покрайнините на града, имаше приятно направени руси коси и грижливо положен грим. Носеше велурен шлифер, пола от туид и четеше „Космополитан”. Етажерката над главата й бе пълна с пазарски торби. Несъзнателно си играеше с перлите на шията, докато четеше (Люси надникна) какви оргазми са изпитали разни известни хора. За миг Люси се запита дали тази жена има деца, какъв ли е животът им, дали у нея дреме някакъв звяр, както у майка й. Такъв май се крие у повечето хора, реши тя.
Размърда се на място. Сега в купето й се стори по-топло, долавяха се повече миризми: на електричество, на масло, на влажна вълна, парфюма на крайградската матрона — тежка тропическа миризма като от червен жасмин или мимоза. И светлината сякаш бе по-притъмнена. Люси погледна часовника си, евтиния си часовник. Дали не е спрял? Или времето беше спряло. Главата й пулсираше, нещо задушаваше гърдите й. Сигурно така е в ада, помисли си тя: влак в безкраен тунел, купетата са пълни с прокълнатите — или работят на лаптоп, или четат за нечии оргазми. Никога няма да слезе от този влак, поне мислено. Мери ще я погледне като напълно непозната, ще й се усмихне вяло, ще я представи смутено на хора, които не се провалят, които имат нормални родители, които са нормални гении, а не вманиачени идиоти. Вманиачена идиотка. Вманиачена идиотка.
Вманиаченаидиотка-вманиаченаидиотка-вманиаченаидиотка припяваха колелата на влака. Идиотка-идиотка-идиотка. Не ми пука, извиси се вътрешен глас над шума от колелата. Не ми пука; ще им покажа аз; дяволите да ги вземат, дето се държаха така с мен; нямам нужда от тях; сама ще се справя; всички да се шибате… и така нататък в духа на характерните за невротичните млади хора приказки и навивки, обикновено прекалено еднообразни, за да им обръща човек внимание. В това отношение Люси имаше късмет, понеже бе изкарала поне началото на духовно обучение и докато демоничните гласове ставаха все по-високи и по-високи, тя започна почти инстинктивно да се моли, инстинктивно избирайки най-простичката молитва от книгата; не молеше за нищо друго освен за милост. Явно не го е правила мълчаливо обаче, защото жената до нея се обади:
— Не ви чух.
Люси я погледна, а устните й продължиха да се движат.
— Моля се — отвърна тя.
Съзнателно пренебрегна шокираното изражение на жената и продължи заниманието си: сведе глава и се заклати напред-назад, вероятно както прадедите си, като прогонваше всичко от съзнанието си освен думите на молитвата. Дишането й стана по-дълбоко. Разбунтувалите се налудничави гласове в главата й притихнаха. Влакът излезе от тунела, мина над Манхатън и бързо прекоси железния мост към Бронкс. Рошави лилави облаци пълнеха небето. Слънцето залязваше, но докато прекосяваха моста, то проблесна за миг и окъпа в светлина мръсните води на Хъдсън и не по-малко мръсния Харлем.
Люси си даде сметка, че нещата са се променили. На мястото на изчезналата матрона седеше възрастна жена с черно расо на монахиня и бяла якичка. В очите на тъмното й изразително лице проблясваха пламъчета. Плътните й чувствени устни бяха извити в лека усмивка. С дълбок мелодичен глас заговори на испански със силен акцент:
— И какво си въобразяваш, че правиш, момиченце?
— Ти къде беше? — изстреля Люси неволно.
— Винаги съм на едно и също място, слава богу. Но трябва да обсъдим ти къде си била. Както и къде отиваш.