И двете наистина го обсъдиха. А в сгъстяващата се тъмнина влакът се движеше на изток, преминавайки през луксозни предградия. От десетгодишна възраст Люси се радваше на близка връзка със света Тереза от „Авила”. Случи се след като някаква странна причина подтикна майка й да й подари „Вътрешният замък”. Първоначално Люси смяташе, че всеки си има личен светец, така както (за кратко) бе убедена, че всеки е в състояние да говори всеки чут език, стига да положи съвсем малко усилия. В един момент откри колко погрешни са и двете й предположения. Тогава престана да споделя дарбата си да чува божествени гласове. Налегна я чувството, че вече е привлякла прекалено много внимание и е създала проблеми с втората си дарба за езиците. Майк Дъган знаеше какво става в главата й, но понеже беше свещеник, и той си мълчеше. Появяванията следваха непонятна за нея ритмичност — понякога се явяваха по две на месец, друг път ги нямаше никакви дълго време. От последното беше минала година.
Дискусията се разгорещи. Тереза, естествено, притежаваше много благодетели, характерни за светица, но сред тях не беше снизходителността към непокорни и припрени момиченца, както впрочем бе давала нееднократно да се разбере по време на живота си на земята. Не смяташе за редно такива момичета да се шляят из провинцията. Вкъщи се нуждаеха от Люси; тя имаше задължения към близките си, а и скъпоценния си дар получи от Бога. Само Той ще й каже как да приложи таланта си, когато му дойде времето.
— И ти си се шляла доста — не се предаваше Люси.
— Да, когато ме ръководеха Небесата, и много често за мое неудобство и страдание. Теб свише ли те ръководят? Нищо подобно. Просто бягаш. От болката на майка ти, от собствения си провал, от чувствата си към този окаян млад мъж. Повтарям ти — върни се и изпълни дълга си!
— Не мога! Много ми идва.
— Бог често прави живота труден за Своите приятели.
— Тогава не е чудно, че Той има толкова малко приятели!
Светицата стисна леко устни и гъстите й вежди се стрелнаха нагоре.
— Това са мои думи.
— Знам — увери я Люси.
В този момент се намеси друг глас.
— Госпожице? Госпожице, добре ли сте?
Надвесеният над нея кондуктор я гледаше с воднисти сини очи зад стъкла с голям диоптър. Крайградската матрона наистина бе изчезнала. А, не — ето я в коридора. Притеснена, стои зад кондуктора — кръглолик мъж, — който също изглеждаше притеснен. Люси се сети за убийствените градушки от въпроси, предизвикани от разговорите й с отсъстващи хора. Затова отговори:
— Добре съм.
— Говорехте си… сама, госпожице.
— Преживявах религиозно превъплъщение — отвърна тя надменно. — Не съм опасна нито за себе си, нито за околните.
Извили врат към нея, всички от съседните седалки я зяпаха, зарязали списания и лаптопи. Люси поруменя. Сега, когато аурата на превъплъщението премина, тя отново се озова в света на светския конфуз. Кондукторът се обърна към матроната и след кратка консултация я премести заедно с пакетите й на място в купе за НЕМОЛЕЩИ СЕ. Хората продължаваха да я зяпат. Някои от насядалите по-близо до лунатичката се прехвърлиха в друг вагон. Влакът намали скорост, понеже наближаваше гара. Без да се замисля, Люси скочи и побягна от вагона. Огледа се и откри, че е в Бриджпорт, щата Кънектикът.
В Бриджпорт имаше познати. Прие го като знак. Не се озова в Бостън, Масачузетс, а в Бриджпорт. Да, определено е знак, помисли си тя и с тежки стъпки напусна гарата. Попита в коя посока е Мейн стрийт и скоро се озова в стария център на града, пълен със заложни къщи, барове, евтини магазини за дрехи и мебели, ориенталски ресторанти и бакалници. Видя синя табела с бели букви „ФО БАК”, влезе през вратата под нея и мина край замъглени от пара прозорци. Носеше се аромат на анасон, ферментирал рибен сос, наречен пиос тат и варящ се ориз. Прекоси трапезарията и отвори врата с метален надпис: СЛУЖЕБЕН ВХОД.
В малката стая с разнебитен диван четирима азиатци в черни дрехи седяха около кръгла маса в средата и играеха карти. При влизането й вдигнаха слисани погледи. Мъжете — между двадесет и пет и тридесет и пет годишни — имаха издължени, сериозни лица. Тримата бяха сипаничави, а единият — най-възрастният — приятно привлекателен. Казваше се Фреди Фат и беше гангстер. Впрочем всички бяха гангстери. Той я изгледа изпод свъсените си вежди.
— Фреди, Люси съм. Дойдох да видя чичо Тран.
Говореше на виетнамски със сайгонски акцент. По лицето му се изписа усмивка.
— Малката Люси! Не ни е казал, че ще идваш.
— Не знае. Къде е?
— Навън. По работа. Ти как си?
— Била съм и по-добре.
Изведнъж почувства слабост. Отиде до дивана и се отпусна. Миризмите от кухнята й напомниха, че не е яла нищо от сутринта. Затвори очи.