Марлин се събуди, но не разбра къде се намира. През последните седмици това често й се случваше при ставането, но след няколко минути — поне досега — успяваше да установи в кой кът на дома си е заспала. Случаят сега беше друг. Над главата си не виждаше познатия бял таван, а бледозелен. И оттам висеше телевизор. Нахлуващата през големия чист прозорец светлина подсказваше, че е сутрин. На метален прът висеше пластмасова торбичка, а от нея тръбичка водеше към човешка китка. Болница ли е това? Гумен каиш придържаше китката към хромовата рамка на леглото. Май е нейната китка; и другата й ръка бе вързана по подобен начин, както и глезените. А, значи такъв тип болница. По някакъв начин бяха успели да вържат и устата й, но някак отвътре; дори не подозираше за съществуването на подобна техника. С огромно усилие отлепи език и издаде някакъв звук. Нищо не се случи. Към рамката на леглото бе прикрепен бутон за повикване, можеше да го достигне с дясната ръка. Натисна го.
Появи се жена с жълтеникав тен, в униформа от широки розови панталони и блузон; от врата й на каишка висяха розови очила
— Добре е, че се събуди. Как си? — усмихна се тя.
— Вода.
Жената пъхна тръбичка от пластмасова бутилка между устните на Марлин. Тя засмука жадно.
— Благодаря — произнесе с почти нормален глас. — Може ли… да ме развържете сега?
— Не виждам защо не. — Розовата жена освободи каишите. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да порутиш мястото, както направи, когато те доведоха.
Марлин разтърка китките си.
— Къде се намирам?
— „Кини-Брайърд”. Изтрезвително. Аз съм Доти.
— Здравей, Доти. Аз съм Марлин. — Протегна ръка и Доти несигурно я пое. На Марлин й хрумна, че вероятно повечето клиенти на „Кини-Брайърд” не се здрависват с персонала. „Кини-Брайърд” бе едно от многото частни и скъпи изтрезвителни заведения в града. — Как точно порутих мястото, когато дойдох?
— Когато си схванала къде се намираш, сякаш те обсебили дяволи, докато те събличали. Раздавала си крошета наляво-надясно. Дори си повалила Пат Лукас, а тя е близо сто кила. И си разцепила устната на доктор Ейнкорн. Не бях на смяна, но чух, че се наложило да ангажират шестима души да те упоят и да те вържат. Къде си се научила да се биеш така?
— Баща ми ме научи. През 40-те години беше известен боксьор в полутежка категория. Пияна бях — добави Марлин ненужно.
— Определено. Съдържанието на алкохол в кръвта ти беше четири точка едно. При съдържание едно точка нула се смята, че човек е пиян. При съдържание пет точка нула хората изпадат в кома. Имала си късмет, че съпругът ти те доведе навреме.
— Да, голяма късметлийка съм. — Марлин простена и се размърда в леглото. Започваше да усеща първите пулсации на онова, което знаеше, че ще е най-голямото главоболие за десетилетието. Доти сменяше торбичката. — Какво ми наливате?
— Глюкоза с различни електролити. Беше и сериозно обезводнена. И недохранена. Откога си постоянно пияна?
— Не от дълго. Седмици, не години.
— Предполагам. С това темпо не би издържала година.
След окуражителната си забележка Доти излезе, но междувременно бе насочила вниманието на Марлин към поучителните брошури върху нощното шкафче. Следобед щял да мине лекар, за да я запознае с програмата.
— Лекарят, когото съм ударила ли?
— Опасявам се, че да, скъпа.
— Ударила ли съм друг освен тези двамата?
— Не. Само съпруга си.
— О, чудесно.
Марлин закри лице с възглавницата. За своя изненада заспа моментално.
По едно време се събуди. Карп седеше и я наблюдаваше. Изражението му, уж неутрално, издаваше все пак притеснение. Под едното му око имаше морава синина.
Тя простена и закри лице с ръце.
— Кажи ми, че не се е случило. Кажи ми, че всичко е само кошмар и съм тук да ме оперират от неизлечим мозъчен тумор.
Той се направи, че не я чува, и попита:
— Как се чувстваш?
— Все едно са ме били с вериги. — Надникна през цепнатините в пръстите си. — Господи, Бъч, съжалявам. Какво да кажа? Нищо не си спомням.
— Посещението в училището?
Паузата бе последвана от писък. Закри лице с възглавницата и изотдолу простена:
— О, господи! Не! Горкото дете. Къде е тя?
— Контактува си с известни престъпни типове. Тръгна веднага след въпросното събитие и се озовала в Бриджпорт. Обади ми се снощи. Очевидно намерението й е да остане там, при него, докато навакса с училищния материал. Говорих със сестра Роял по въпроса…
— Господи! Спомена ли нещо за… случилото се?