— Само колкото да изрази пожелания за скорошното ти възстановяване. Симпатяга е. Твърди, че индивидуалното обучение е чудесна идея и Люси е добре дошла да се върне в училището, ако навакса с материала.
— Поинтересува ли се кой ще я занимава?
— Да. Казах, че е наш личен приятел, завършил Сорбоната. Махни възглавницата от лицето си, Марлин.
Тя го послуша и го погледна право в очите. Пресегна се и го докосна по синината, но той се дръпна.
— Аз съм направила това.
— Да. С дясно кроше. Непосредствено след като цапардоса лекаря. Освен това енергично изразяваше неодобрението си към семитското ми потекло и сексуалните ми изпълнения. Страхотно представление беше. Не знаех, че таиш такива чувства.
— Били са пиянски брътвежи — отсече тя, защото определено не й се мислеше за това. — До края на живота си ли ще трябва да се чувствам виновна за случилото се?
— Не, но би било добре да не се повтори.
— Кое? Да се натряскам ли? Дадено — обещавам да не те излагам повече публично. Ще проявявам дискретност. — Усети как раздразнителността й нараства. Погледна лицето на съпруга си. Съзнателно се направи, че не забелязва болката и любовта, изписани там. Копнееше за едно питие. Срамуваше се, но беше неоспорим факт. — Кога ще ме пуснат оттук? — попита тя и извърна глава.
— Ще поговориш с лекаря си. На мен той предложи да проведе цялата програма за детоксикация — четири седмици.
При мисълта как Карп е говорил за нея с някакъв психиатър простак изпита болка и отвращение, които бързо прераснаха в гняв.
— Говорил си с онзи Ейнстер ли? Разказал си му колко съм отвратителна?
— Ейнкорн. Не. Споделих колко много се тревожа за теб, че досега никога не си се държала така и нямам ни най-бегла представа какво да правя. Предложи ми хапче за успокоение и брошура за Анонимните алкохолици.
— Да ги посетиш ли?
— Не. Виж, Марлин, не знам всичко шибано за алкохолизма. Вероятно съм въздържател по душа или съм от наставниците, за които четеш във вестника. Ако искаш да знаеш, в това отношение доктор Ейнкорн разчита по някакъв начин на мен, но като погледна назад към двадесетте години, откакто сме заедно, честно казано, не го вярвам. Не помня да си се строполявала пияна, както го направи поне десетина пъти през последния месец. — Погледна я, но лицето й бе затворено за него. — Разбирам те. Страдаш заради всичко, което ти се стовари на главата. И преди ти се е случвало да имаш тежки моменти, но си се съвземала, връщала си се към живота. Но не и този път. — Опита се да й се усмихне. — Приличам на онзи герой, дето възкликва: „Господи, това не е жена ми.” — Марлин не отговори на усмивката му. — Искам да кажа: имаш проблем. Хайде да го изговорим. Винаги сме обсъждали всичко, дори когато сме се карали.
— Проблемът ми е, че тук няма нищо за пиене — обяви Марлин.
Говореше със странна интонация, усвоена напоследък — безизразно, отегчено, въобще не нейния глас, сякаш имитираше някого. Тръпки полазваха Карп от този глас. Искаше му се да я разтърси, да я удари. Никога преди не бе изпитвал подобно желание; дори през времето, когато тя нарушаваше закона почти всяка вечер. Въздържа се да й отвърне. Съзнаваше, че точно това е желанието й — да си разменят реплики, пък ако ще и горчиви. Вместо това подхвърли:
— Като стана дума за герои, помниш ли какво каза онова момиче на Бъч Касиди във филма? „Ще те обичам, ще направя всичко за теб, но няма да те гледам как умираш.” — Това прикова вниманието й. Усети как нещо истинско се опитва да се прояви у нея. Редно бе в момента да е нежен, да свали гарда, да се разтвори, да се разкрие, но не го биваше за такива неща, не умееше да се справя с тъмните места. Затова продължи: — Както решиш, Марлин. Ще ти помогна всячески, но няма да наблюдавам как се убиваш. Ако отново направиш това, ще взема децата и се разделяме. Ще си тръгна, така да знаеш.
— Звучи ми като ултиматум.
— Приеми го както намериш за добре.
В този момент не можеха да се погледнат. Сърцата и на двамата се късаха.
Карп си тръгна. Клиниката се намираше на Петдесет и трета, но той пое на юг просто за да повърви. Небето беше заплашително ниско и прихлупено, студено бе за април. Започналите да се раззеленяват корони на дърветата изглеждаха не на място, стояха някак неестествено. Карп обичаше да върви из града. Дългокрак, той изминаваше без затруднение пряка след пряка, а по-дребните пешеходци гледаха да не се изпречват пред едрата му снага. Вървеше, без да си дава сметка къде е, а умът му не отчиташе какво точно става. Не можеше да е истина; приличаше на лош телевизионен филм.
Дълго време вървя пеша.
Карп остави дупка в душата на Марлин. Материалът в брошурите не бе в състояние да я запълни. Нито доктор Ейнкорн успя да го постигне с констатацията си: болна си, можем да те оправим, дай ни възможност, остави се в ръцете ни, престани да се дърпаш. Марлин се чувстваше недоволна и съжали, че не го е ударила още няколко пъти. Не, прецени тя, когато и той си тръгна, горкото копеле просто си гледа работата. А аз не съм лъжица за неговата уста; поне засега.