— Елате тук, красавци.
Настаниха се от двете й страни и тя ги целуна поред.
— Къде беше? — попита Зак.
— В болница.
— Болна ли беше?
— Нещо такова.
— Ще умрешли?
Въпросът бе задал Джанкарло.
— Някога, но не и преди вие двамата да се научите да си разтребвате стаята или да се ожените. Което се случи първо. Кой е в кухнята?
— Амелия — осведоми я Зак. — Прави ни пържено пиле и картофи.
— Добре. Все питателни храни. Симпатична ли е?
Двамата свиха рамене едновременно.
— Става — обяви Джанкарло. — Оставя ни предимно сами. Мамо…
— Да?
— Някога ще се върнем ли към нормалното?
— Кое нормално?
— Ами… всички отново да сме заедно, Люси да е тук, да се храним заедно, да се забавляваме и да говорим.
— Определено се надявам — увери го Марлин. — Но разберете: тук аз съм проблемът, не вие или баща ви. Ще бъда откровена с вас, момчета, става ли? Допуснах грешка и от това умряха няколко души, няколко пострадаха и ми се случиха и други неща, които ме разклатиха. За всички вас никак не е добре да съм наоколо в момента. Сега Люси е при чичо Тран в провинцията, а и аз ще замина за малко.
— Ще се развеждате, нали?
Вторачил в нея очи, Джанкарло я гледаше насълзен. Брат му имаше безизразен вид.
— Аз няма. Просто известно време ми е нужно да съм сама, както и вие го искате понякога.
— Защо не си стоиш в стаята?
— Не. Възрастните не си вземат дъх сами в стаите си. Трябва да заминат за известно време. Но чуйте ме. — Хвана и двамата за ръцете. — Ще се оправя и тогава отново ще сме нормални и заедно, кълна ви се.
После ги забаламоса и развесели, което винаги успяваше (каквато лицемерка беше), и усмихнати ги отведе в кухнята да се нахранят. Хвърли някакви дрехи в куфар и сак, прекоси коридора до кабинета си, взе натрупалите се писма и ги пъхна в чантата. Намери каишката и я закопча за врата на кучето. Ще има с кого да си говори. Сбогува се набързо, раздаде целувки и изчезна.
Шофьорът се ококори, когато кучето скочи в колата и се сви на седалката. При влизането на Марлин понечи да каже нещо, но тя затръшна вратата и му подаде две банкноти от по сто долара.
— Ще вземем и кучето — обяви тя.
Осман мигом престана да се притеснява за евентуалните неприятности с шефовете, ако кучето скъса проклетата тапицерия на седалката, и започна да пресмята какво ще купи с парите.
Уредила този въпрос, Марлин избърса влагата от очите си с книжна кърпичка, наля си поредната чаша вино, изпи я и едва тогава, сякаш за пръв път, чу гласа, който я подкокоросваше: „Е, изпи две. Защо да не довършиш бутилката?” Не, още не можеше, защото Осман искаше да знае накъде да кара.
— Представа нямам. Някой хотел. „Плаза” например. Мини по „Бродуей”.
Той кимна и пое на север към „Бродуей”.
Само две-три нощи. Да се съвзема и успокоя. Такива бяха мислите й и за да продължи да се занимава с дребни неща, започна да преглежда пощата си.
Вероятно някакъв телефон разгласява на всички добереш ли се до голяма сума пари, помисли си тя. Никога не съм получавала толкова много писма. Делови предложения от хора, умеещи да боравят с парите на другите или да ги откраднат. В по-големи пликове проспекти от фирми, нуждаещи се от капитали за осъществяване на проекти. Внушителни луксозни пликове с покани за културни събития, на които ще се събират пари за достойни цели. Това й се понрави. Ето една. От Нюйоркската фондация за поощряване на изкуствата. Какво по-достойно, а събитието ще се състои тази вечер. В „Риджънси”. Дори тя да е недостойна, все още е в състояние да направи добро. А и ще й се удаде възможност да облече някоя от съвсем новите си дрехи. Пък и ще има шампанско. Така ще провери волята си. Две чаши — най-много три, ще подпише чек и си тръгва. Като нормален човек.
14
Уличното движение спря Карп на ъгъл. За пръв път, откакто побягна от клиниката, се огледа да прецени къде се намира. Бърз поглед към улична табела му подсказа, че това е „Мъри Хил”. Познаваше мястото: магазина за деликатеси, заведението за пилета, бара, италианския ресторант. Пресече улицата, влезе през стъклена врата в тесен коридор, намери желания бутон и го натисна.
— Да? — обади се стържещ глас през дупките на металната решетка.
— Гума, Бъч е.
Пауза.
— Бъч Карп!
— Да. Хайде, пусни ме.
Звънецът иззвъня. Карп мина и взе скърцащия асансьор до шестия етаж. Озова се в тъмен коридор с лющеща се боя по стените, осветен от една-единствена четиридесетватова крушка. По тавана се забелязваха петна от влага. Това бе сграда с контролирани наеми и наемодателят не си даваше особен труд по поддържането. Реймънд Гума чакаше на отворената врата. Карп се бе подготвил за някакви промени — не бе виждал Гума (и сега изпитваше срам) повече от шест месеца — и все пак външният вид на мъжа го потресе. Гума винаги е бил едър, но сега кожата му висеше отпусната, някогашният огромен корем почти се бе стопил. Беше облечен в хавлия, тъмнозелено долнище на анцуг и бяла тениска; никоя от дрехите не бе особено чиста.