— Кой? Кули-Ломакс ли? Защо питаш?
— Не знам. Не ми допада, че толкова бързо е предприел разследването. Откога такава скорост при Лу Катафалку?
Роланд сви рамене.
— Ами понякога е лесно, както и самият той отбеляза.
— Ъхъ… Не си чувал случаят да се обсъжда, нали?
— Малко е рано да започне обсъждане. Но ако се чувстваш неудобно, защо не го прехвърлиш на мен?
И двамата осъзнаваха, че предложението е недобронамерено.
— Хайде, Роланд, дръж се сериозно.
— Защо? Не бива да допускат онзи тъпанар и на километри от случай на убийство като настоящото. Защо си затваряш очите? Какво? Мислиш, че съм се сдушил с ченгетата, нали?
— Е, не точно сдушил, Роланд, но ченгетата вече ти купиха четвърта кола и се грижат добре за теб.
Роланд се опита да сдържи смеха си, но не му се удаде и добродушно подметна:
— Ходи се шибай, Карп.
— Благодаря, Роланд. Нещо ново около убиеца на скитниците?
— Само обичайните слухове. Ченгетата предполагат, че е някой бездомник, най-вероятно психар. Между нас да си остане, но едва ли заслужава да се поставя сред приоритетите на отдела. Мнозина си мислят: „Защо пък да е нещастие? Скитниците ще се изплашат и ще напуснат града”.
— И ти, надявам се, си сред тях.
— Кой — аз? Ей, нали знаеш колко мека душа съм. Миналата седмица дадох на някакъв тип цял долар. Не, не, чакай. Май беше през 1988 година. Защо? Да не мислиш, че Джак се интересува?
— Не, не се интересува, почти съм сигурен. Но имам странно предубеждение към серийните убийци дори когато се нахвърлят срещу бедняци. Вероятно грешката е у мен.
— О, това ме подсеща за един страхотен виц. Три лесбийки се хванали с един скитник. Еврейка, италианка и чернокожа. Изведнъж отнякъде се появил плъх…
Карп многозначително погледна часовника си.
— Чака ме друго съвещание.
— Нима? Станал си изключително важна клечка — подметна Хръкани язвително.
— Така е. А и, Роланд, вицът ти сигурно е много смешен, но отново повтарям…
— Добре, добре…
— Вече нищо не е като виц, човече. А и с твоята репутация…
— Глупости! Вече две седмици не съм посягал към ничий задник.
— Смей се колкото щеш — отбеляза Карп уморено, защото многократно го бяха коментирали, — но ще ми е жал да те видя как изгаряш.
Хръкани постави ръка зад ухото си, преструвайки се, че го слуша внимателно.
— Добре. Какви са най-новите правила? Кажи ми. Никакви сексуални вицове, никакво мила или сладурче на секретарките, никакво потупване по дупетата…
— И да не наричаш съдия Леонора Паркхърст — цитирам — дебела, тъпа путка — край на цитата — в шибания коридор точно пред Четиридесет и девети отдел.
Хръкани се изчерви.
— Кой ти каза?
— Всички, Роланд. Всеки го знае.
— Добре де, но тя си е дебела, тъпа путка.
— Не е. Некомпетентна е, глупава е, юридическо недомислие, мързелива, срам и позор за професията, но не е тъпа путка.
— Ако беше мъж, можех ли да твърдя, че е тъпа путка?
Карп въздъхна.
— Изчезвай, Роланд.
Хръкани излезе, а Карп се изправи, протегна се, прозина се и попита:
— На теб как ти се стори, Мъроу?
Седнал в ъгъла зад листата на палмата, Гилбърт Мъроу, специалният помощник на Карп, попита:
— Разговора с Хръкани или събранието имаш предвид?
— Събранието, разбира се — сряза го Карп. — Онази история с Катафалку и Кули.
— Аха… Ами Катафалку определено не желае да привлича прекалено внимание към случая. Доста повече му допада случаят с таксиметровите шофьори. Смяташ ли, че там се въртят задкулисни истории?
Карп седна и се зазяпа към тавана. Направи знак на Мъроу да излезе от джунглата. Помощникът му стана. Беше дребен, двадесет и неколкогодишен мъж с пясъчноруса коса и старомодни кръгли очила с телена рамка върху обикновено лице на американски протестант. Обличаше се по странен начин, напомнящ за епохата на Дикенс: дебели панталони от туид, везани жилетки, лъснати високи ботуши, ярко цветни вратовръзки. Този му маниер ту дразнеше, ту успокояваше Карп. Традиционалист по душа и инстинкт, Карп харесваше колоритната същност на Мъроу, а фактът, че той самият е помощник, а си има свой помощник, го развеселяваше. Някой, на когото прокурорът дължеше услуга, натрапи Мъроу. В началото Карп възразяваше срещу присъствието на младия мъж, но постепенно започна да го цени. Оказа се ефективен, невидим, водеше светкавични стенографски записки и зад привидната си старовремска фасада знаеше всичко необходимо за компютрите — сфера, в която самият Карп продължаваше да е пълен невежа.
— Не бих казал задкулисно — обяви Карп след малко. — Преследване при голяма скорост, адреналинът на момчетата скача, искат да хванат престъпника… Склонни са да се поперчат малко, преди да го арестуват. Особено ако заподозреният е представител на някое от безценните ни малцинства…