Раздай достатъчно пари във фоайето на скъп хотел и ще вкараш стокилограмовия си олигавен мастиф в наетия апартамент, откри Марлин. Настани се, разопакова си багажа, даде за химическо чистене и подшиване дрехите, с които се бе напила, уговори си час в „Данило” за подстригване и при „Ламис” за козметичен сеанс и уби времето до срещите, като поигра с кучето и погледа кабелна телевизия. Не изпи нито една от очарователните бутилчици в минибара. В три следобед целуна кучето за довиждане и отиде пеша до „Ламис” на Шесто и Шестдесет и трета. Там я вариха, стъргаха, епилираха, намазаха я с кал, масажираха я, покриха я с мазила и кремове, направиха й маникюр. Чувстваше се доста добре до момента, когато козметичката й обяви, че не бива да се бави много с пластичната операция. Леко потисната от новината, отиде с лимузина до „Данило”. Срещу триста долара я подстригаха така майсторски, че когато излезе, имаше точно същия вид, както когато влезе. После попазарува малко: вечерна чанта, парфюм и някои неща за колегите от офиса, за да се самоубеди, че ще се връща на работа — някой ден, — и се прибра в хотела.
Към шест и половина звънна вкъщи.
— Аз съм — обяви тя, когато Карп вдигна.
— Къде си?
— В „Плаза”.
— Ъхъ… Какво правиш?
— Взела съм отпуска от живота си.
— Пиеш ли много?
— Може би. Ще изпратиш ли шпионин да разбере? — попита тя, но мигом съжали.
След кратко мълчание Карп обяви хладно:
— Постъпи както намериш за добре, Марлин. Ще поддържаме връзка, нали?
— Сърдиш ми се май.
— Да, предполагам. Смятах, че сме нещо като семейство. Когато единият от нас има проблем, е редно да го разрешим заедно, а не да бягаме.
— Ще си доволен, ако изкарам възстановителния курс от двадесет и осем дни при доктор Ейкман, нали?
— Ейнкорн. Честно ли да ти отговоря? Да, но знам, че няма да се подложиш, и затова въобще не го споменавам. — Дълга пауза. — Е, та какво правиш?
— В момента ли? Приготвям се да отида на парти на богати хора в „Ридженси”.
— Парти значи. Сигурно, за да облечеш някоя от новозакупените си дрехи.
— Защо не? Слушай, Бъч, това няма да трае вечно. Искам да кажа — обичам те. Просто ми е нужно известно време да съм насаме. Когато съм близо до хора, които са ми мили, направо ми иде да умра — толкова ме е срам. Ти не си такъв, но моята природа е такава. Непоносима ми е мисълта, че изцеждам енергията на всички и при това ги правя нещастни. Иска ми се да се заровя в някоя хралупа, докато се оправя.
И още приказки в този дух. Марлин не бе напълно убедена доколко е права, но думите се лееха сами. Наистина й бе непоносимо да го вижда, както и децата, но й беше непоносимо и да е сама. Тя обаче не сподели това и разговорът приключи — както редица други — с тягостно чувство.
След разговора Марлин отиде до минибара и изпи две уискита — за да си смаже стомаха, — а после се сети за Доти и изяде един банан от фруктиерата, поднесена от управата на хотела. На вратата се почука. Пиколото носеше дрехите й от химическото чистене. Сакото бе скъсено с няколко сантиметра, но иначе — идеално. Облече си бяла рокля от „,Валентино”, сложи подходящи бели обувки на висок ток, напръска се с „Шанел”, грабна новата си чанта — комбинация от сребърни и бронзови пайети върху черна коприна, — метна сакото на рамо и след бърза целувка за кучето напусна апартамента.
Марлин знаеше какво да прави на събиране, организирано от Нюйоркската фондация за насърчаване на изкуството. Хора, осигуряващи безопасността на богатите, прекарват много часове на такива събирания, макар и като охрана, а не като гости. На едно място дискретно бе поставена масичка, където човек връчваше поканата си и предаваше чек за тлъста сума. Марлин спря там, даде лептата си, получи усмивка от две възрастни дами, очевидно правили си пластични операции на лицето, и премина. С влизането в залата забеляза редица познати лица, понеже се бе събрала обичайната тълпа: богаташи, медийни величия, неколцина творци с отегчен вид, нюйоркски светски фигури, няколко нищожества с европейски произход, привлекателни млади мъже, които освен официалното си облекло май не притежаваха друго, половин дузина хора, постигнали нирвана, понеже вече ги разпознаваха по малко име, заедно със свитите си, както и малка група нови лица, получили благоволение да си купят място от другата страна на червеното кадифено въже. Марлин си представи, че вече е една от тях.