— Така ли смяташ? Ще видим.
Солотов се изсмя снизходително.
— Ненавиждам хората, които не умеят да губят. Всъщност надявам се да представиш обвинителен акт. Страшно ще ми е приятно да те разнищя в съда.
— И на мен — увери го Карп дружелюбно.
— А и да пробутваш неверни сведения на съдия… — Солотов размаха предупредителен пръст пред лицето му. — Ще загазиш, ако реша да потърся обяснение.
— Сведенията не са неверни. Наистина тече разследване.
— О, стига глупости! Маршак не е замесена в нищо и това ти е повече от ясно.
Острият тон на думите накара случайно минаващите край тях да извърнат неволно глави, за да ги погледнат, а Карп съобрази, че за пръв път вижда Солотов така странен. Погледна го с всеизвестния си изпитателен поглед.
— Не, не съм наясно, но се питам защо ти си така сигурен. Имаш си другарче в прокуратурата ли?
Солотов осъзна какво е направил и се опита да замаже гафа:
— Стига, Бъч. Ясно ти е, че в прокуратурата ти си ми единственият приятел.
Последва сърдечна, патентована усмивка.
Карп не отговори. Продължи да го гледа изпитателно, сякаш насреща му стоеше необичайно едра хлебарка.
В секундите мълчание след това Солотов установи, че вместо да мисли как да възвърне загубеното преимущество, в съзнанието му се въртят спомени от онази ужасна нощ: промъква се по задното стълбище, вика лимузината, измъква се (вонящ, с парцали по себе си, без обувки) през служебния вход на хотела, влиза в апартамента си, където по зла ирония на съдбата съпругата му бе поканила неколцина училищни приятелки. Заяви, че го нападнали на улицата. Приеха абсурдното му твърдение, но никой не повярва. А кучката вероятно е разказала на Карп всичко (нямаше как да знае, че не отговаря на истината) и в момента съперникът му злорадства. Мина му през ума да засегне темата („Като говорим за приятелства, съпругата ти е доста дружелюбна…”), но се отказа. Така или иначе в момента бе губещата страна. Важното бе да отклони Карп от мислите, бушуващи в главите и на двамата, но се оказа ненужно, защото Карп погледна часовника си и сам сложи край на разговора.
— Слушай, Шели, много ми се ще да си побъбрим, но имам уговорена среща. С бивш твой приятел от прокуратурата — Рей Гума. Помниш го, нали?
— О, да. Симпатягата Рей. Поздрави го от мен — промърмори Солотов все така усмихнат, но твърде унило.
Карп му подаде ръка и се отдалечи. Ако в момента Солотов разполагаше с пистолета на клиентката си, би го застрелял на място — тук, в коридора на съда.
От своя страна, докато се спускаше с асансьора, Карп не губи време да мисли за Солотов. През последните няколко дни затоплилото се време позволяваше човек да ходи без връхна дреха. Карп го възприе като знак за настъпващата пролет. Дано ледовете най-после да се разтопят, дано Гума да сподели нещо. Отиде пеша до „Китайския палат” — безлично място независимо от импозантното име. Миришеше на азиатски мазнини, а на витрината се мъдреше умиращо увивно растение. По-възрастните, които имаха работа в съда, го предпочитаха заради затъмнения интериор, тишината и евтината храна. Освен това — за разлика от повечето подобни китайски заведения — на бара предлагаха всевъзможни питиета.
Гума седеше в едно от задните сепарета — негово любимо място в продължение на повече от двадесет години. Синята вълнена риза и карираното сако му придаваха вид на дребен мафиот. Вече пиеше уискито си и Карп, за да му прави компания, си поръча чай с лед.
— Знаеш ли — подхвана Гума, — ако ще се занимавам с тази работа, е добре да си извадя разрешително за частен детектив. Ще имам основателни претенции да ми се осребрят разходите. Само за таксита трябва да съм похарчил над сто долара. Да не говорим за питиетата, които се налагаше да плащам.
— Ще се погрижа да те възмездят. Откри ли нещо?
— Малко. Ще започна с лошите новини. Познаваш ли Бъд Кропси?
— Името ми говори нещо. Не беше ли „змия”? Един от типовете, които Молен използва?
— Точно така. Започна добре кариерата си, но се издъни, когато полицията започна да се разправя с някакви проститутки през 1989, или там някъде. Спряха да го изпращат навън и преди да го пенсионират, го сложиха да ръководи „Специални дела”. Отговаряше и за връзката с полицията, затова често се виждахме. Но както споменах — вече е пенсионер и има къща извън града. Помолих го да се обади тук-там. Нищо.
— Кули е невинен, така ли? Не е възможно! — възкликна Карп, но сърцето му се сви.
— Какво да ти кажа? Така твърди той. А няма причина да лъже. Тридесет години е бил „змия” и няма никакви приятели в отдела си. И преди се опитах да ти го обясня: семейство Кули са особена раса. Не търпят никакви глупости и не взимат пари.