— Винаги съм се питал защо постъпват така.
— Да не би да ги смяташ за расисти?
— О, не. Приемам ги за расисти, както всички други в тази страна. Но нали знаеш — и те четат вестници, наясно са с видеокамерите, чували са за масовите протести в подкрепа на някой окаяник, прострелян двадесетина пъти от ченгетата без видима причина. Човек все се надява да се замислят и запитат: „Хей, приятел, дали няма да си навлечем беля, ако застреляме тази оглупяла старица?”.
— Оглупяла старица, но потенциално опасна — уточни Карп. — Да, през цялото време и аз се питам същото, Мъроу. Повечето хора биха сметнали, че такива като нас не са квалифицирани да задават подобни въпроси, защото нито някога сме се изправяли лице в лице с реална опасност, нито ни се е налагало да й се опълчим с оръжие. Хора като съпругата ми биха задали подобен въпрос. От друга страна, това не е най-важното. Тридесет и девет хиляди ченгета — всичките въоръжени — и осем милиона население. И колко изстрела в годината? Триста? Миналата година са стреляли малко над двеста и петдесет ченгета, а убитите са двайсетина. От друга страна, това вероятно е повече, отколкото в Япония и Европа, взети заедно. Ние сме нация, склонна към насилие, а…
Карп направи дълга пауза, но Мъроу отдавна бе свикнал с маниера на шефа си внезапно да изпада в размисъл и затова се обади чак след време:
— А?
Карп се засмя.
— А аз трябва да ходя на съвещание. Някой друг път ще си поговорим по-надълго за ролята на полицията в правната система.
— О, чудесно! Разрешаваш ли да поканя и приятели?
— Иди си в стаята, Мъроу — нареди Карп.
В този момент интеркомът му звънна.
— Търси ви господин Солотов — обяви секретарката.
— Шели Солотов?
— Не си каза малкото име, сър. Да го попитам ли?
— Не. Той трябва да е, а и не е особено учтиво. Слушай, Флин, закъснявам. Извини ме и кажи, че ще се свържа с него по-късно.
Карп затвори и прекоси късия коридор, който го делеше от кабинета на прокурора.
Шефът, седнал зад бюрото, без сако, мачкаше между пръстите си голяма незапалена пура и разговаряше с помощника си по административните въпроси Нортън Фулър. При вида на Фулър, разположил се вляво от областния прокурор, Карп изпита вълна от негодувание, защото това беше неговото обичайно място по време на срещите му с шефа. Присъствието на Фулър бе нещо сравнително ново. Досега след съвещанията на Карп Джак Киган го приемаше насаме и тогава Карп съобщаваше на прокурора каквото смяташе, че е редно да знае началството. А Киган даваше разпореждания, повечето от които Карп изпълняваше. Напоследък обаче на тези срещи Киган започна да кани и Фулър. Карп се настани на другия свободен стол и по лицето му се появи неутрална любезност.
— Здравейте, Джак, Нортън.
Двамата му кимнаха и продължиха разговора си относно графика на политическите речи на прокурора. Карп се загледа в тях, без да обръща особено внимание на приказките им. Киган изглеждаше добре, политиката сякаш го изпълваше с енергия. Макар и не толкова висок, колкото Карп, беше едър, но някак по-масивен, с изострено червендалесто ирландско лице и буйна посребрена коса, която носеше дълга и вчесана назад. Нортън бе два пъти по-дребен и от типа, който в стария бруклински квартал на Карп биха нарекли тарикат: Уди Алън без характерния му нос и чувството за хумор. Карп не го харесваше особено, но винаги се стараеше да се държи добре с него, защото именно той бе причината Фулър да е тук. Карп ненавиждаше административната работа, хилядите документи за подпис, безкрайните заседания на комисиите, колоните с цифри. Не се поколеба да се оплаче от това пред Киган, така че когато прокурорът доведе Фулър и го направи не само администратор, но и човек с власт, почти равностойна с тази на Карп, като обясни, че действията на прокурора изцяло зависят от онова, с което Фулър се занимава — бюджет, личен състав, обучение, оформяне на графици, компютърни системи и други подобни, — Карп правилно прецени колко е глупаво да се оплаква. Подозираше, че Киган нарочно го е вкарал в тази ситуация, и това подозрение се затвърди, когато Киган избра за свой административен ръководител Фулър — човек със значителна политическа слава из щата. И това бе грешка на Карп, който всячески се стремеше да избягва политиката и негодуваше, когато се налагаше да присъства вместо Киган на политически сборища. Сега вече не му се налагаше; Фулър пое тази задача. На него му допадаше да представлява Киган и да произнася речи в хотелски зали. Изискваше да сложат допълнителна поставка зад катедрата, та главата му да се показва приемливо високо.