Карп излезе и се загледа в постройката. Поразително приличаше на къщата, в която той израсна: дървена, с цвят на разредено какао, кацнала на малък хълм с наклонена морава, осеяна с ниски храсти. Пред гаража стоеше син автомобил; над гаражната врата бе прикрепен кош за баскетбол, а под него бяха облегнати два велосипеда. Отвори им дребна, смугла жена със забележително големи тъмни очи и лъскава черна коса, подстригана на черта до ушите. Беше около тридесетгодишна, но изглеждаше по-млада заради дребния си ръст и същевременно по-стара заради тъмните кръгове под очите и бръчиците от плач около тях. Тази жена е от плачещите, помисли си Карп; има вид на току-що плакал човек. Беше облечена в анцуг със сини кантове и гуменки „Адидас”. Усмихна се на Гума, целуна го по бузата, а докато се здрависваше с Карп, придоби по-сериозно изражение.
Всекидневната бе идеално подредена и чиста; почти неестествено чиста за къща, където живеят най-малкото две деца. Обзавеждането бе скромно, но приятно: на пода бежов мокет, мебелите — средно качество — от универсален магазин, купени на кредит или с парите от пликовете, които булката получава на сватбата. На Карп му мина през ума, че стаята има вид на неупотребявана — както старовремските гостни. Семейството явно не използва това помещение за живеене; навярно стоят в някоя приземна стая или в кухнята, където е телевизорът. Разгледа и снимката на очакваното място над камината: в позлатена рамка цветна фотография на цялото семейство. Кули изглеждаше горд и доволен в синята си униформа; над главата на русокосо момченце на около пет се виждаше и медалът на ревера. Госпожа Кули на по-млади години, с не така измъчено от стрес лице, държеше на ръце момиченце. Сега тя им посочи дивана и предложи кафе. Те отказаха. Предложи им бира. Отказаха и нея. Накрая тя се настани в креслото отсреща.
— Благодаря ти, че ни прие, Кон — подхвана Гума.
Карп кимна, за да изрази съгласие, но се запита за какво ли са дошли. Семейният портрет над камината опровергаваше наличието на характерната след развод омраза.
— Правя го заради Брандън — отвърна тя.
Гума се обърна към Карп:
— Бъч, разказах й, че проявяваш интерес как е застрелян Ломакс и как някои неща не пасват.
— Да — обади се Карп. — Можете да сте ни от голяма полза. Сигурно ви е трудно…
Очите му се стрелнаха към портрета. Тя проследи погледа му и се обади:
— Не искам той да пострада. Искам да спре онова, което прави, и да се откаже от пътя, който е поел, но не искам да пострада. Отсега да сте наясно: никога няма да свидетелствам срещу него пред съда. Не могат да ме заставят, нали, Гума?
— Не, освен ако не си негова съпруга, Кон. Но ти всъщност вече не си.
— Още съм негова съпруга. Винаги ще бъда. Окончателното решение на съда не е излязло.
След няколко секунди Карп попита изключително предпазливо:
— Кони, да не би да знаеш нещо около обстоятелствата, при които съпругът ти е застрелял господин Ломакс?
— Нещо конкретно ли имаш предвид? Не. Не знам нищо за живота на съпруга си в службата. Това беше част от проблема ни. — Разпери безпомощно ръце. — Не знам откъде да започна.
— Започни с мъжете от семейство Кули — подсказа Гума.
— Добре, значи мъжете Кули. Мога да говоря за тях цял ден. Едва ли колкото те самите, но все пак — доста. Принуден си да се научиш да се държиш така, ако искаш да си част от семейството им. Не че някога истински щяха да ме приемат в семейството си, защото баща ми работи за националната електрозахранваща компания „Кон Ед”, а не е от службите. Затова едва ли някога щях да ги разбера. Така твърдеше Роуз — свекърва ми. — Кони поклати глава като отърсващо се от бълха куче. — Не. Подхванах от грешен край. Не искам да чуете само оплаквания от мен, както става по телевизията. Първо, когато се запознахме с Брандън, той въобще не беше какъвто е сега. Гаджета сме от гимназията. Още тогава се влюбихме един в друг. Никога не съм си представяла, че ще стане полицай. Брайън беше от службите и Брандън смяташе, че толкова представители на семейството стигат. Намери си работа в Нюарк, в „Континентал”. Смяташе да работи като пилот или наземен контрол на летището. Но в никакъв случай не мислеше да става полицай. И го оставиха. Имам предвид — баща му Рей. Но си личеше колко е разочарован, защото Брандън не е от клуба им. Всичките им приятели, всичките им познати бяха полицаи. Ходехме им на гости, докато Брайън беше жив, и виждах как изключват Брандън. Не го правеха очебийно, но аз го забелязвах, а той страдаше. Обича семейството си. Обичаше… Направо обожаваше брат си. Не че разговаряха за това. В семейство Кули не говорят. Не са като мен. Сигурно затова се е трупало с годините и Брандън си е мислил, че в семейството му го смятат за малодушен, понеже не е ченге. Както и да е — приемахме го и продължавахме с нашия живот. Понякога дори се шегувахме на тази тема или по адрес на ченгетата и службата. Струваше ми се, че сме щастливи. Брандън взе изпитите за наземен контрольор на полетите и щеше да започне стажа си. Доста се бе запалил и именно тогава убиха Брайън. — Въздъхна и извади пакетче книжни носни кърпички от джоба на анцуга, издуха си носа и се изсмя пресилено. — Господи, погледнете ме! Чувствам се като някоя от онези луди, дето все се жалват по телевизията!