Завърши страницата, натисна бутона за запаметяване, изправи се и се протегна. Заслужаваше награда във вид на прясно кафе и цигара. Всички в къщата пушеха като комини и тя прихвана навика неволно, повече като самозащита, а не защото й доставяше удоволствие. Макар първото дръпване от цигарата да беше страшно вкусно, можеше да мине без вечно препълнените с фасове пепелници и постоянната щипеща миризма. Отиде в кухнята и застана за миг до мивката, за да се наслади на тишината в къщата. Зареди кафеварката, потършува из хладилника, изяде две пролетни рулца и облиза рибения сос от пръстите си. Ароматът на кафе изпълни помещението, но долови и още друго: сладникава, тежка миризма на нещо горящо. Подуши въздуха — идваше от вратата на обзаведената като кабинет за Тран стая на приземния етаж. Отново подуши въздуха. Дали не гореше част от инсталацията? Отвори вратата и слезе няколко стъпала. Миризмата стана задушаваща. Изтича надолу по стъпалата и влезе в помещението.
Лампите на тавана бяха загасени. Единствената светлина идваше от малко синьо пламъче някъде около далечната стена. Нещо проблесна; заприлича й на разпалена лула. Когато зрението й се приспособи, видя, че Тран лежи на облицования с кафява кожа диван и държи в ръка малка лула. Очите му бяха затворени, а изражението по-спокойно, отколкото някога го бе виждала. Изглеждаше поне десет години по-млад. Отвори очи. Тя усети как поруменява от смущение.
— Извинявай, чичо. Помислих, че нещо гори.
Той й се усмихна и й направи знак да се приближи. Тя пристъпи и седна до него на дивана.
— Сега вече знаеш скрития ми порок. Шокирана ли си?
— Скандализирана съм, чичо. Защо го правиш?
— Защо пуша опиум ли? Да смекча мъката си. Много помага. — Говореше бавно, с дълги паузи между фразите, сякаш всяка изискваше значително съсредоточаване. — Привърши ли с работата си? Късно е.
— Така е. Не мога да си обясня как ставаш толкова рано всяка сутрин.
— О, аз не спя. Обикновено дремвам малко следобед. А задачите ти…
— Вече се справям с математиката и естествените науки. Както знаеш, развих и темата по история. — Беше писала за ролята на битката при Ан Лок върху американо-виетконгските дипломатически отношения и за някои военни аспекти, неизвестни тогава на ЦРУ, а камо ли на учителката по американска история в „Свято сърце”. — И почти приключих есето за Клодел. Възнамерявам да продължа да работя още.
Той се усмихна, кимна и прекара лулата над синьото пламъче на спиртната лампа. Пое дълбоко аромата, задържа го в гърдите си и въздъхна. Вдигна вежди, ухили се и предложи на Люси лулата, която — тя едва сега видя — бе направена от кехлибар.
Тя се разхили.
— Може би по-късно.
И той се разхили.
— Отличен, благочестив отговор. А така ми спестяваш майка ти да ме застреля или баща ти да ме вкара в затвора за сто години. Мисля, че е време двамата да се приберем.
— Двамата?
— Да. Идвам с теб. Майка ти има нужда от услуга.
— Говорил си с нея ли?
Ново дълго смръкване и пауза.
— Естествено. Разговаряме почти всеки ден. Това е предимството на телефона.
Люси го зяпна, а после се ухили.
— Нали не си въобразяваш, че не е проявявала загриженост как си или че по някакъв начин ще ти помогна да се укриеш от семейството си?
Люси се почувства обидена и предадена. На друго ниво — много по-искрено — изпита възхищение и облекчение. Помълча известно време, та противоречивите й чувства да се преборят. Накрая вторите взеха връх.
Тран разгледа съдържанието в лулата и го остърга с нокът.
— Ще си направя втора лула. Разрешавам ти да останеш да видиш как се прави. Ако един ден станеш любовница на азиатски земевладелец, това умение ще е придобивка към многото ти други дарби.
— Смяташ ли го за осъществимо, чичо?
— При теб човек никога не знае. Животът е пълен с изненади. Именно по тази причина не преподавам френска литература във френския лицей в Сайгон, както планираше баща ми.
Тя остана и видя как той борави с иглите йен-хок, как изпече смолистата топка над пламъчето, как внимателно постави горящата смес в лулата, как дръпна дълбоко и се излегна удобно. Умираше да го попита каква услуга иска майка й, но той изглеждаше така спокоен и блажен. Затова го целуна бързо по бузата и се върна при Клодел.
За Марлин обядът струваше голяма сума пари и силно чувство за вина. Първото си го позволи далеч по-лесно от второто, но Уейн Сеговия изглеждаше истински щастлив и това може би щеше да й осигури известно снизхождение в чистилището. Беше отслабнал с около петнадесет килограма и тенът му, обикновено с цвят на маслина, сега напомняше мръсна вода от измити съдове. Наблюдаваше го как погълна цял омар, не по-малко от десетина тестени топки, подправени с чесън, купчина картофено пюре поне колкото половината му глава и тъмнокафяв десерт, приготвен изцяло от несмилаеми калории. От време на време тя само бодваше от салатата и изпи по-голямата част от бутилката вино.