— Омар за обяд — обяви той учудено накрая. — Не знам, Марлин, но е добре жена ми да не чува. Иначе сигурно ще реши, че проявяваш интерес към мен.
— О, почтеността ти ще бъде опазена. Преди няколко години вероятно нямаше да е така, но сега съм реформирана стара дама. — Марлин отпи от виното. — Всъщност си прав: искам една дребна услуга.
— Охо! Понеже жени непрекъснато ме водят на обяд за двеста долара в „Палм” само за да съзерцават лицето ми, трябва да ти призная, че съм донякъде изненадан. — Засмя се. — Е, какво да направя за теб?
— Искам да си променя паролата.
Той я изгледа озадачен.
— Марлин, операцията нямаше да ти струва и колкото един хотдог с кока-кола. Натискаш опция „Промяна на паролата” и сама си го правиш.
— Да, но трябва да знаеш старата си парола.
— А ти си я забравила, така ли?
— Да. И това ме смущава. Онзи ден пуснаха нареждане всички да сменим паролите си и като добро момиче аз го направих. Използвах програма, която ти предлага готови пароли, и смених моята, но в следващия миг нещо възникна и забравих да си я запиша. Включвайки машината тази сутрин, тя ми отказа достъп.
— Е, по този начин компютрите правят живота ни по-лесен. Добре. Нямаш проблеми. Оттук отиваме в кабинета ми и ще оправим нещата.
Така и постъпиха. Сеговия седна на стола в миниатюрния си кабинет, а Марлин застана зад него. Сеговия стигна до базата данни на системата, използвана в „Озбърн”, откри паролата на Марлин, дешифрира я и я записа на листче.
— Въведи я в твоя компютър — напомни той и й го подаде.
Тя се усмихна покорно и извади бележник от чантата си.
— Още сега ще си я запиша на сигурно място — обяви тя.
И я записа. Заедно с паролата, която той използва неколкократно, прониквайки до базата данни, а тя я видя и запомни, докато гледаше през рамото му.
Изчака края на работния ден, вмъкна се в опразнен кабинет и с паролата на Сеговия се включи като ползвател. Получи достъп в базата данни на агенцията „Озбърн” и проникна в списъка на телефонните обаждания на Сирменков: стотици подредени, компресирани и закодирани файлове с телефонните номера, времето на провеждането и стойността им в пари. Подбра някои, прехвърли ги на дискета, прибави дешифриращия код на Сирменков, изключи чуждия компютър и се върна в своя кабинет, където ги прехвърли на собствения си компютър. Включи слушалките и попадна на дълъг разговор. На руски, естествено. Говореше с чичо си Фред в Минск или поръчваше кожена ушанка, или… вършеше нещо непозволено. Марлин, естествено, не знаеше руски, но това не представляваше проблем.
Измъкна първия попаднал й компактдиск от купчината до компютъра си, видя, че е на Дайър Огрейте — „Братя по оръжие”, и се засмя. Записа информацията, върна диска в кутията и както е редно за частно ченге — извади бутилка „Хенеси” от най-долното чекмедже на бюрото. Наля си солидна доза, облегна се удобно на стола и се загледа в стената, където висяха доказателства за безспорно успешната й, макар и мрачна кариера, и отпи. След време пъхна нов компактдиск в отверстието, сложи си отново слушалките и си наля пак. Заслуша се в музиката и притчите за праведен живот. Когато музиката свърши, стана, отиде в банята, оправи си грима и си изплакна устата, излезе от сградата, повървя пеша до хотела си, заяви, че освобождава апартамента, помоли портиера да й извика такси и тръгна към къщи.
След експедицията до Джърси Карп се върна в службата и започна да се мотае. Чакаше Мъроу или да се появи, или да звънне, но нищо подобно не се случи, докато сградата се изпразни почти напълно. Обади се обаче съпругата му и съобщи, че се е прибрала вкъщи. Обаждането бе кратко и незадоволително. Звучеше пияна. Карп реши да не мисли по въпроса — напоследък го постигаше с лекота — и продължи работата с книжата по бюрото. Отдел „Убийства” функционираше относително добре, прецени той. Сега в града ставаха около шестстотин убийства годишно и по-малко от половината попадаха при него. Преди няколко години наброяваха към две хиляди и двеста на година, от които три на ден в Манхатън. Убийците вече знаеха, че ще ги приберат за относително дълъг период, което ги възпираше от действия.