Работеше бързо: пишеше бележки по полетата на страниците, откриваше непълноти и неточности, отбелязваше безжалостно неволни пропуски. Изненада се, че още е в състояние да го прави почти на автопилот. Продължаваше да владее умението да прониква през мъглата на полуграмотно написаните полицейски доклади, технически описания, свидетелски показания и лъжи, за да стигне до мястото на истината и да я внесе в съда, който да произнесе присъдата.
В един момент Карп си даде сметка, че навън се е стъмнило. Часовникът му показваше седем и тридесет и осем. Започна да пъха папки в измачкания картонен плик, който използваше за дипломатическо куфарче, но се спря. Защо да си дава този труд? Чувстваше се уморен. Мисълта да легне в леглото до Марлин и да работи по случаи, докато тя лежи до него и чете списание или книга, дружелюбна е… Не, още не е готов за подобно нещо. Мястото на работата е в службата.
Във влажния вечерен въздух миришеше на асфалт и автобуси. В почти безлюдния по това време на деня район около съда се мяркаха само бездомници, които се движеха през опустелите обществени места, широките площади, архитектурните забележителности, дори тук, в близост до полицейското присъствие. Чу да се разбива бутилка и вик, но продължи да върви на север покрай новия затвор, деликатесния магазин „Най-здравословната храна”, китайския ресторант „Нха Хан Фо” и надолу по Канала. Тук въздухът се промени, стана по-топъл и се изпълни с характерните за китайския квартал аромати. Наоколо определено не беше безлюдно, ни най-малко. Тълпите по улиците продължаваха да пазаруват, долавяше се оживление.
Карп прекоси „Лафайет” и тръгна по „Хауард”, далеч от гъмжилото. Приближи входа на сградата на тъмната и пуста улица „Кросби”. Някакъв мъж стоеше облегнат върху капака на черната кола. Карп го подмина, но онзи подвикна:
— Ей, Карп.
Карп се извърна и не остана особено изненадан да види войнственото лице на Брандън Кули
— Знаеш ли кой съм?
— Да. Ти си Брандън Кули.
Карп протегна ръка.
Кули се престори, че не я забелязва.
— Искам да оставиш семейството ми на мира. Ако имаш да ми казваш нещо, идваш и ми го съобщаваш лично.
— Бившата ти съпруга пожела да се видим. Отидох в дома й с нейния братовчед Рей Гума.
— Това са глупости и ти добре го знаеш. И аз ще си поговоря с чичо Гума. Двамата сте я цедили за информация.
— И за каква по-точно информация сме я цедили, детективе?
— Откъде да знам! Вкарал си в главата си, че съм непочтен или нещо подобно. Ходиш и говориш с хора, подмяташ обвинения… Представа нямам откъде са ти хрумнали такива нелепости. Аз ли съм масовият убиец на бездомните? Защо да не съм и Бостънският удушвач?
— Знаеш за какво става дума, детективе — промърмори Карп тихо, но Кули сякаш не го чу.
— Не разбирам защо го правиш? Да не би кучето ми да е опикало колата ти?
— Ломакс.
— Ломакс? Ломакс? Явих се пред шибания предварителен съд по случая „Ломакс”. Вашият предварителен съд между другото. Оказах се невинен. Стрелбата е била в самозащита, край на случая. Така че какви са тези шибани подозрения за масовия убиец? Защо съм под наблюдение? Отговори ми!
Карп погледна детектива. Беше облечен цивилно — широка риза (да прикрива пистолета) над избеляла червена тениска, сини джинси и кожени ботуши. Приличаше на типичен нюйоркски работник, което бе и целта. Привидно справедливият му гняв пасваше на маскировката на строителен работник. Карп го прецени като добре премислено.
— Живея тук — отвърна Карп и посочи сградата. — Влез да поговорим.
— Много добре знам къде живееш, човече. И няма за какво да говорим, освен да те предупредя да оставиш мен и семейството ми на мира. Особено семейството ми.
Кули пристъпи към Карп и размаха пръст пред лицето му, все едно държеше пистолет. За миг на Карп му хрумна, че ако Кули наистина отговаря на подозренията му, полицаят е луд и може да го убие тук, пред дома му. Бързо прогони тази мисъл. Гневът на Кули не приличаше на гнева на луд, а беше овладян, контролиран — обичайно полицейско оръжие. В следващия миг друга мисъл — по-тревожна — се мярна в съзнанието на Карп. „А ако греша?” Всички разказват само хубави неща за Брандън Кули.
— Добре, детектив Кули — обади се Карп с най-спокойния тон, който успя да привика. — Никога повече няма да безпокоя семейството ти. Съжалявам, че посещението ми при Кони те е разстроило така дълбоко.
Кули го изгледа свирепо, но стиснатите челюсти леко се отпуснаха. По лицето му се изписа известно объркване и премина в подозрение.
— Гледай наистина да е така. А какво ще кажеш за останалите глупости?