— Но това е ужасно!
— Да. И колкото повече се стараех да не мисля по въпроса, толкова по-лошо ставаше. Макар и пияна, не ми излизаше от главата. А случилото се около Келси просто се оказа последната сламка. — Марлин въздъхна дълбоко. — Както и да е: задигнах от компютъра му всички записи на международните телефонни разговори с Русия и Прищина за въпросния период и ги декодирах. — Потупа магнетофона. — Прехвърлих ги на лента. Говори се на руски, естествено. Бих могла да се обърна към преводаческа агенция, но кой знае какви са връзките на Олег в местната руска общност? Бих искала да ги прослушаш и да ми ги преведеш.
Люси погледна малкия магнетофон със странно изражение на лицето: отвращение, примесено с удоволствие.
— Дадено. За кога ти трябва?
— Възможно по-бързо. Не съм достатъчно веща с компютрите, за да прикрия следите си. Ако Олег има защитна програма в своя — за което не се съмнявам, — ще разбере, че някой е влизал във файловете му. И няма да му отнеме много време, за да разбере кой точно. Искам да отида там в понеделник, подготвена да раздавам ритници.
— И какво ще предприемеш?
— Още не съм наясно какво. Нещо гадно и неразумно, предполагам.
Люси се усмихна на майка си.
— Това пък е твоето призвание, нали?
Марлин също й се ухили.
— Да съм гадна и неразумна ли? Сигурно.
— Не. Имам предвид да измислиш как е правилно да се постъпи, а след това да го направиш, независимо кого ще нараниш, пък било то и себе си.
— Това е въпрос на морал, не на призвание. Наистина нямам представа какво е моето. Върша доста разнообразни неща добре, но никое не ме прави особено щастлива. — Марлин се засмя. — Стига сме говорили за мен. А ти, бебе? Ти си по-наясно какво ще правиш с живота си, отколкото всички нас.
— Нима? А, да — езиците. Обичам да ги уча, но за мен това е като ходенето или дишането. Не е работа за цял живот, а и както виждате — не преливам от щастие.
— Така е. А то е депресиращо и ни създава чувство за вина. Нали знаеш — смятам всеки провал на човек от семейството за моя грешка.
— Ами така е, мамо, и повярвай — ненавиждаме те заради това.
— Благодаря ти, скъпа. Но ми се ще… Иска ми се да си по-весела, по-лековата, по като тийнейджърка. Само на седемнадесет си. Когато аз бях на твоите години…
Люси запуши уши с ръце и си затананика:
— Ла-ла-ла-ла…
— О, престани! Отлично разбираш какво искам да кажа.
— Да. — Люси мигом стана сериозна и започна да гризе нокътя си. — Как да го обясня, без да прозвуча като пълна идиотка? Слушай: нали знаеш историята за Вавилонската кула от Библията?
— Естествено. И какво?
— Ами за десните фундаменталисти тя е изключително важна. Те твърдят, че Господ иска различните хора да си останат различни и така интерпретират историята. Затова са срещу ООН и расовото смешение.
— Добре, но те са луди. А и какво общо има това с теб?
Момичето сведе очи и нервно забарабани по ръба на чинията. После вдигна глава и погледна Марлин право в очите.
— Така е — символично е, като метафора, но отдолу има и нещо истинско. Езикът е… Не знам точно… Мистерия. И отчасти религиозна мистерия. „В началото бе словото”, нали се сещаш? Какво точно означава? А и Петдесетница, когато всички говорили на различни езици. Никой не разбира защо са толкова много на брой, нито пък какво точно значи. Но аз, мамо, мисля, че Бог иска отново да изгради Вавилонската кула. В главата ми. Затова съм се родила. Аз съм негов инструмент, трябва да бъда използвана. А представа нямам за какво. Предполага се, че ще ми бъде съобщено. Затова ми е трудно да се занимавам с обичайните тийнейджърски лекомислия и да се забавлявам. То отнема всичката ми енергия.
Люси стана и взе магнетофона.
— Хайде да се захващам със задачата.
Понечи да тръгне, но Марлин също се изправи, прегърна я силно, целуна я по късо подстриганата глава и полуужасена се запита какво ли още се таи вътре.
Следващия следобед — събота — в апартамента на семейство Карп се събра не особено весела група. Гостите бяха подбрани според качествата, а не според сходството помежду им. Тран и Марлин тихо си говореха на френски в кухнята; отец Дъган разговаряше с Люси и се информираше за академичните й занимания през последните няколко седмици, пиейки доста по-хубаво вино от онова, с което бе свикнал. Малко по-късно четиримата се събраха на дивана във всекидневната и бъбреха тихо ту на френски, ту на английски, а от време на време Люси превеждаше. Дъган и Тран бяха чували, естествено, много един за друг, но за пръв път се виждаха. За облекчение на Марлин двамата сякаш добре се разбираха, но не беше и трудно, като се има предвид колко добри конспиратори са.