Чакаше. Беше свикнал да чака. Голяма част от професионалния му живот минаваше в чакане: съдебни заседатели (какъвто бе случаят сега), съдия да вземе решеше, някой документ да си пробие път през бюрократичната машина на системата. Изчакването на решение на съдебни заседатели в предварителен съд обикновено не траеше дълго, но този път отнемаше повече време. Малката чакалня бе препълнена със свидетели и прокурори по следващи дела. Някои от тях, които работеха за полицията, го гледаха с полицейски погледи и водеха тихи разговори помежду си. Очевидно мълвата се бе разнесла: „безжичният телефон” на Нюйоркското полицейско управление бе най-бързият в света. На Карп не му пукаше. Никога не се бе борил за популярност сред полицаите, макар че дълбоко щеше да съжалява, ако е накърнил с нещо дружбата си с Клей Фултън. Отвън се виждаха репортери и оператори с телевизионни камери. По-късно ще му се наложи да направи изявление по този важен случай. А сред журналистите нямаше приятели — вероятно грешка, но сега бе прекалено късно да я поправи. Ако разполагаше с приятели сред медиите, сигурно нямаше да има нужда да прибягва до този глупав план. В такъв случай, подобно на всеки друг от обществото, би притиснал Киган и ако не получеше желаното, можеше да разлае кучетата. Но както стояха нещата сега, ако разлае кучетата, просто ще го уволнят, ще го дамгосат като некомпетентен служител, който само създава главоболия, и ще го забравят. Няма да има възможност дори да прибегне до старите расистки обвинения.
Светлината над входа към залата светна — знак, че съдебните заседатели са взели решение. Карп се изправи и влезе при тях.
Ралфи Пакстън излезе от съда доста доволен от изпълнението си. Обзет от приповдигнато настроение, реши да се почерпи с едно такси до вкъщи. Трябваше веднага да се обади на адвоката, но прецени, че онзи може да почака. Вече не му плащаше пари. Защо тогава да не чака? Шибаните евреи винаги се държат така, сякаш си тяхна собственост. Съвсем наблизо спря такси. От него излезе дългокрака жена с дипломатическо куфарче. Чорапите й потъваха под късата поличка. Изглежда, жените ги носеха, за да разкриват почти всичко отдолу. Ралфи застана така, че да я огледа по-добре, и получи обичайния свиреп поглед, с който кучките те даряват в такива случаи. После зае освободеното от нея място в таксито.
Шофьорът бе чужденец — един от преобладаващото мнозинство сред таксиджиите напоследък. Не се зарадва особено нито на района, нито на съответното заплащане, но, по дяволите, какво можеше да направи? Ралфи видя как оня го зяпа в огледалото за обратно виждане с чуждоземните си, подозрителни очи.
— Няма да ходя в пъпа на Бруклин — обяви шофьорът.
Ралфи му съобщи точния адрес, макар за миг да се поколеба дали да не го отведе именно в пъпа на Бруклин, просто ей така — да притесни малко копелето, — но се отказа. Не си струваше да пилее пари. Парите започваха да се превръщат в проблем. Петте хиляди, получени от Солотов, му се струваха всичките пари на света — неизчерпаемо богатство, много по-голямо, отколкото Ралфи Пакстън бе виждал през живота си, но се оказваше, че са по-ефимерни от неговите представи. Сега пиеше скоч, а не евтин ром, купуваше си по-качествен секс, а не евтини „свирки” от откачил травестит зад боклукчийските контейнери; сега вече спеше с момичета — истински, и то млади — в легло.
Луксозният живот му допадаше, но беше скъп. В продължение на години беше живял по улиците, без да плаща наем. Сега изпитваше съвършено ново усещане и се дразнеше, че дава много пари само за да има покрив над главата си. А и тревата му костваше сума ти пари. Особено когато я делиш с някого. Надушат ли, че разполагаш с пари, наоколо започват да се навъртат хора. Донякъде му допадаше: блазнеше се да е велик, да вади пачка след пачка банкноти; а и на момичетата им харесваше. Затова парите в джоба му се топяха. Дори нямаше представа колко са му останали. Изпитваше известен страх да ги преброи, но едва ли имаше повече от хиляда, а вероятно и по-малко. Услади му се да си взима душ, щом му хрумне, при това с топла вода, и да гледа телевизия като нормален човек. Мисълта да си намери постоянна работа, за да продължи да води такъв живот, въобще не му минаваше през главата.
Защо не поиска повече пари, тюхкаше се той сега. Пет хиляди са жълти стотинки за богат адвокат евреин. А и да беше задигнал часовника. Сам по себе си струва пет бона. Дяволите да го вземат Дезмондо! Но Фирмо щеше да го подгони съвсем скоро — както разправят, че правел — и това щеше да е краят за горкия Дез. Наистина извади късмет, че кучката го очисти; поне беше бързо. Как да се добере до още пари? Адвокатът всъщност му е длъжник, но и това представляваше проблем. Имал връзки, или поне така твърдеше, с подземния свят. Предупреди го, че петте бона за информацията били напълно законни — щели да ги минат като разходи, по неговите думи, — но ако Ралфи реши да хитрее, щял само да завърти телефона и Пакстън да приключи някъде покрит с бетон. Дали да му вярва?