Щом таксито зави по Четиридесет и пета, видя двете паркирани една до друга полицейски коли с отворени врати и светнати буркани. Нова проверка. Пакстън плати на шофьора изписаната на касовия апарат сума. Типът го изгледа странно, но мътните да го вземат този чужденец, ако очаква и бакшиш. Пакстън тръгна по улицата към жилищната си сграда, но не направи и десет крачки, когато двама цивилни юнаци, но с овесени на врата полицейски значки, го сграбчиха, похлупиха го върху капака на кола и го опипаха. Беше чист. Пуснаха го да си върви, но без никакво извинение, все едно е някакво лайно. Прииска му се да им съобщи, че току-що е давал показания пред съда, и то по важен случай, ала се въздържа.
— Ей, Ралфи!
Пакстън се извърна. Оказа се Истинския Али. Пакстън изпита облекчение. Истинския Али бе добър компаньон — не искаше нито трева, нито пиене.
— Какво става, Али?
Двамата се здрависаха.
— Нищо особено. Просто минавах. Тук някъде ли живееш?
— Да, ей там. Сега си имам дом.
— Да бе. Чух, че си извадил късмет около цялата каша с Дезмондо. Лошо му се случи, а?
— Така е. Ти още долу при релсите ли си?
— Все съм си там. — Али се огледа старателно и продължи със снишен глас: — Ей, човече, голям късмет имам, че те срещнах. Интересува ли те едно дребно делово предложение?
— За какъв бизнес точно става дума?
— Пазене.
— Пазене ли? Какво значи пазене?
— Пазене значи пазене. Един тип иска да остави нещо в къщата ти, ще ти плаща наем. Все едно си желязна клетка за багаж на гарата, но получаваш къде-къде повече от петдесет цента. Но ако те интересува, разбира се. Ама да не говорим на улицата. Работата е много делова.
Отидоха в апартамента на Пакстън. Али го огледа и подсвирна одобрително, промърморвайки нещо в смисъл, че е доста уютно. Пакстън си наля уиски, макар да изпитваше силна нужда от една лула с трева. Представи се като образцов домакин и разказа някои подробности от новия си начин на живот. После зачекнаха бизнеса.
— Слушай за какво става въпрос — подхвана Али. — Мъж ти дава пакет. Не го отваряш, не го миришеш и не гледаш какво има вътре. Малко по-късно мъжът ти казва да се поразходиш, да отидеш на кино за два-три часа, да оставиш вратата си отключена. Човекът изпраща свои хора и те изнасят пакета. За теб той вече е в историята, а ти получаваш един бон само за да те няма. Това е всичко.
— Кой е човекът?
— Чувал ли си за Бени Мастраци?
Пакстън не беше чувал. Но отвърна:
— Разбира се.
— Добре. Наричат го Чука, Бени Чука. Не е тип, дето да будалкаш. Но плаща добре.
— А ти откъде го познаваш? Мислех, че си приключил с тези истории.
— Така си мислят всички — засмя се Али. — Тъкмо затова Бени обича да ме използва. Загряваш ли?
След известна пауза Пакстън също се засмя. Дяволите да го вземат този Али. Страшно е хубаво да си имаш приятели.
Късно на другия ден Ралфи Пакстън се срещна с Бени Чука. На вратата се почука и мъжът застана пред него. Приличаше точно на типовете по телевизията: грозен, дребен бял човек в лъскав черен костюм и двама бели здравеняци до него — и те в костюми, с разкопчани яки и златни ланци. Нахлуха и огледаха; кимнаха одобрително към решетките по прозорците и сложната брава на вратата. Напъхаха брезентовата торба със стоката в един дрешник.
Бени говореше с тържествен тон, също показван по филмите. Той обяви:
— Али твърди, че си честен тип. Иначе нямаше да съм тук. Но да се разберем: в чувала има шест найлонови торбички и знам до грам какво съдържат. Знам какво има вътре и когато се върнем, искам същото нещо да е вътре. Ако не е — няма значение по каква причина, — Роко и Вини ей там ще ти напъхат главата в бетона и ще чакат да се втвърди. Никакви предупреждения, никакви втори шансове, никакви оправдания. Така работим ние. Разбираш ли какво ти казвам?
Малките маймунски очички на мъжа се впиха в него и Ралфи Пакстън разбра.
Гласът на Гума по телефона бе преднамерено нисък и конспиративен:
— Пакетът е предаден. Орелът клъвна. Съкровището на леля ми е на втората полица.
Карп се разсмя.
— Тази гадост май страшно ти допада, Гума, а?