— Шах — обяви Резервни части.
Пасторът въздъхна тъжно и премести фигура. Опонентът му отвърна. Последваха бързи ходове с фигурите и мъжът обяви:
— Мат.
Пасторът събори царя си, намигна на Люси, стана и заяви:
— Добра партия. Благодаря ти, Джейкъб. Ще направя чай. От сбирката на черковния комитет май са останали и няколко сладки.
Дъган излезе. Резервни части мълчаливо започна да подрежда фигурите върху дъската. Там, където гънките не бяха запълнени с мръсотия, по огромните му ръце се виждаше червеникава кожа
— Добър шахматист си — обади се Люси, потисната от тишината. — Мен самата никак не ме бива. Къде си се научил?
Масивната глава се извърна и той я погледна право в очите; тя едва не подскочи, а в главата й се мярна строфа от Йейтс, която майка й постоянно рецитираше — за съществото с празен и безмилостен поглед като слънцето. Понякога в моменти на отпускане Тран я поглеждаше така — когато милият човек, чийто образ бе изградил заради нея, изчезваше и тя съзираше повече мъка и загуба, отколкото е редно да понесе човешко същество.
В очите, които я гледаха, нямаше нищо социално; виждаше се единствено ужасно съществувание. Най-сетне той изломоти нещо, но повечето съгласни липсваха.
Чувал съм за теб, каза той. Работиш за църквата.
— Да, „Светия Спасител”. Ходиш ли там?
Не. Само тук идвам. Обичам да играя шах. Той ми дава книги. Мъжът си пое дълбоко въздух, сякаш толкова много приказки са го изтощили. Търсиш Тенекето.
— Да — отвърна тя развълнувано. — Знаеш ли къде е?
Едрата глава кимна два пъти.
— Ще ме заведеш ли при него?
Какво искаш от него!
— Приятелка съм му. Искам да му помогна. Някои хора от полицията го издирват, а и един полицай май се опитва да му навреди. Можем да му помогнем, но трябва да го намерим преди тях.
Те няма да го намерят.
— Ще го открият. Прочистват станциите на метрото, лагерите на бездомните. Знаеш го! Готвят голяма акция за сряда, защото смятат, че Тенекето е серийният убиец на бездомниците. Няма да се откажат, докато не го намерят. Ние трябва да го открием първи.
Той не е в станция на метрото.
— Не е ли?
Не е в метрото. Той е в Нишата на плъховете.
В този момент се появи отец Дъган с поднос в ръце.
— Ето го чая — обяви той весело. — Виждам, добре се разбирате.
— Джейкъб твърди, че Тенекето не е в станция на метрото.
— Да — потвърди свещеникът. — Точно това обсъждахме, преди да дойдеш. Очевидно в Уест сайд вече има железопътен тунел, който не се използва, но на места се преплита с част от отводнителната система. Тя, естествено, е отделена от него, или поне е била. — Дъган се наведе напред да налее чай на Люси, улови погледа й и безмълвно изрече: „Гледай мен. Не го наблюдавай как яде”. Да, Нишата на плъховете — продължи свещеникът. — Не е отбелязана на градските карти, но не е изненадващо. Под нюйоркските улици има поне две хиляди километра подземна канализация, без да смятаме невероятния брой тръби, канали и шахти. Когато в тунелите стане прекалено напечено, във въпросната ниша, изглежда, се оттеглят хора. Там изхвърлят и боклук, а от време на време може да се намери и труп.
Според указанията Люси не откъсваше очи от Дъган, но нямаше как да „отклони” ушите си. Хранейки се, Резервни части издаваше звуци като огромна риба, затънала в калта при отлив. За миг звуците спряха и той сподели: Изключително опасно е. Тенекето е луд. Скоро ще е мъртъв според мен. Наполовина е влюбен в спокойствието на смъртта.
— Да не е пак болен? — попита Люси разтревожено.
След ужасно измляскване гърленият глас продължи: Не знам. Но все едно, защото скоро ще го хванат. Ще изловят всички в Нишата на плъховете.
— Кой ще ги излови? Плъховете ли имаш предвид?
Тук Люси се самозабрави и погледна към Резервни части.
Той я пронизваше с поглед. Покрай ужасната паст бяха полепнали трохи и пудра захар и дебелият му лилав език се показа между венците, за да ги оближе. След това съобщи: В Нишата на плъховете не са останали никакви плъхове.
После се изправи и отиде до кашон, пълен с дарени на черквата книги с меки корици. Люси очакваше, че походката му ще е тежка и тромава като на чудовище от филмите, но тя се оказа решителна и атлетична. Той приклекна, избра книга, напъха я в джоба си и излезе, без да промълви думичка повече.