— Не биха останали светци за дълго, нали? — предположи Люси, мислейки за майка си. — Ако през всичките тези векове Църквата е научила нещо, то е, че насилието и властта корумпират. Така смятам аз.
Погледна я изпитателно и някак натъртено отбеляза:
— Права си, но дали все пак Бог не се е изморил от всичкото това страдание? В Судан видях какво ли не… Представа нямаш какво си причиняват хората един на друг там. На моменти ми идеше да взема автомата и да избия всичките. Не само лошите, а всичките, за да сложа край и да ги оставя да се понесат към рая, ада или където и да е.
— Но не си го сторил.
— Не, не го направих. — Той сякаш се поуспокои малко. — Но понякога се замислям за хора като стария Дъг и ме обземат съмнения. — Грал направи гримаса и поклати глава. — Старият Дъг. Вероятно в отвъдното сега му изнасят строга лекция.
— И подкрепят думите си с остри тризъбци.
Грал се засмя.
— Да. Както правят в анимационните филми. Но нали си чувала, че според една теория адът е съвсем празен. Помисли си: умираш и всичките ти дела се разкриват. Самият ти вече не изпитваш никакви съмнения. А Божията милост се разпростира навсякъде, дори в дупката. Колко души биха отказали Неговата милост в такъв момент? Няма да са много, обзалагам се.
— Не знам. Какво ще кажеш за хората, които обичат мъченията? Или онези, които никога не биха признали прегрешенията си дори заради това да трябва да горят десет хиляди години в ада? Или не обичат музиката на арфа?
Грал отново се усмихна, но този път тъжно и неодобрително.
— Пак си се срещала с йезуитите. Как е милият отец?
— Добре. Открил е къде е Тенекето.
— Сериозно? Чудесна новина. Добре ли е?
— Така чуваме. Ще се опитаме да… как да се изразя? Да разберем по-отблизо как е.
Глупачка! — наруга се тя наум. Дейвид бе последният човек пред когото бе редно да споменава това. Той няма и една коварна клетка в тялото си и говори с абсолютно всички. Изведнъж изпита неловкост и страшно й се прииска да си е у дома, далеч от противоречивите, сладки, но и дразнещи усещания, които този мъж пробуждаше у нея. Сбогува се набързо с извинението за ранно ставане на сутринта и напълно унизена почти хукна по улицата, а в съзнанието й се въртяха мъдри, зрели думи, които никога не успяваше да произнесе в истинския живот.
— Твърдо ли си решена да го направиш? — попита Карп съпругата си на следващото утро, докато я прегръщаше на прага на входната врата.
— Ще се опитам — отвърна тя.
Бе облякла стар черен костюм, купен от преоценени стоки, преди да се сдобие с пари, и за да е в тон, обу обувки от разпродажба — беше се сдобила с тях във време, което й се струваше векове назад. Имаше суров вид и се чувстваше точно така.
— Не те разбирам — призна Карп.
— Може би и аз — засмя се тя. — Ще ти се обадя.
Отиде с такси до офиса, влезе, седна зад бюрото си и зачака. Озбърн се обади малко след десет. Тя взе пълното си дипломатическо куфарче и отиде при него.
Влезе в кабинета: от двете страни на масата седяха всичките й колеги с Озбърн начело: Олег Сирменков — до шефа, следваше Бел, адвокатът, после Хари Белоу, Дийна Ънгър и Марти Фокс. При влизането й позамълчаха за момент и пак подновиха разговорите помежду си. Тя седна в тесния край на дългата маса и постави дипломатическото куфарче пред себе си. Погледна Хари. Изглеждаше смутен. Добре е, помисли си тя, значи не е бил замесен. Всички останали я гледаха напрегнато, а по лицата им се четяха най-разнообразни изражения — от страх до презрение, като се минаваше (Олег например) през леден гняв. Озбърн започна направо:
— Хора, нашата фирма осигурява охрана и сигурност. Най-лошото, което може да ни се случи, е да изтече информация от собствените ни редици. Със съжаление ви уведомявам: такова изтичане на информация е налице. Късно в петък вечерта Олег ми съобщи за проникване в личните му файлове. Някой е взел важни записи на телефонни разговори. Незабавно извиках Марти. Той работи с екипа си целия уикенд, за да разбере кой е влизал в чуждите досиета и къде са отишли файловете. И откри. Проникването е през нашата вътрешна мрежа. Издириха следите от изчезналите файлове по всички харддискове в офиса и установиха кой се е ровил в документите на Олег. — Озбърн погледна Марлин. — Мислих половината нощ и — честна дума — не проумявам защо ти е хрумнало подобно нещо. Би ли ни обяснила, Марлин?
— С удоволствие. Но преди всичко — от лично любопитство — ти беше ли в течение на измамата?
— Представа нямам за какво говориш — отвърна Озбърн. — Каква измама?