Марлин бръкна в дипломатическото куфарче и извади купчина съшити с телбод документи. Подаде по няколко на Фокс и Хари, а те ги раздадоха на колегите си.
— Пред вас е превод на телефонни разговори, проведени на руски между Олег и човек в Прищина, Косово, на име Иля. От тях става ясно не само че Олег е знаел самоличността на похитителите на Ричард Пери, но е бил в течение — и то доста преди това — кога и къде са смятали да извършат похищението. Което е станало по план, както на всички ни е известно. Има разговори, засягащи спасителната операция. Олег си е дал немалък труд тя да се реализира два дни преди нашето ПП.
Озбърн пребледня и Марлин го прие за добър знак. Тя харесваше Озбърн. Не означаваше обаче кой знае какво, защото харесваше и Олег.
Озбърн се обърна към Олег:
— Е?
Олег леко сви рамене.
— Знаеш ли, Лу, Марлин малко се поувлича, струва ми се, в случая. — Усмихна се подкупващо. — Такива акции са по-сложни от грижата да не допуснеш някой да се прокрадне в гримьорните на млади певички. Като говориш по телефона, невинаги казваш каквото имаш предвид.
Всички извърнаха погледи към Марлин.
— Глупости, Олег! — възрази тя през кикот. — Уличих те и го знаеш. Щом отказвате да приемете моята версия за историята, с удоволствие ще предам този пакет на медиите. Нека те си поиграят с него и да изпратят репортери да се поровят в случая. А и властите биха се заинтересували, особено от страница двадесет и първа. Там нашето момче — тя прелисти страниците — казва: „…много е важно, Иля, да стане на шестнадесети.” Иля отвръща: „Можем да го направим и утре. Готови сме”. А Олег уточнява: „Не, на шестнадесети. Има делови причини. Нека заложниците постоят малко. Нищо няма да им стане”. Да, да! Властите положително ще се заинтересуват от тази част. Тя изглежда по-лоша от нарушение на правило номер 174.
Думите й предизвикаха шумно и гневно недоволство. Наложи се Озбърн да възстанови реда: стовари юмрук върху масата и изкрещя. В последвалата тишина попита:
— Да приемем, че твърдението ти се докаже. Какво възнамеряваш да правиш?
— Нищо особено. Фирмата е горе-долу добра. Няма причина всички вие да загубите онова, за което сте се трудили, само защото един се е издънил. Но аз се оттеглям. Искам да откупите моя дял още днес.
— Невъзможно! — възрази Ънгър. — Шест месеца след ПП нямаме право да продаваме акциите си.
— Нямам предвид акциите. Всички имате дялово участие във фирмата и спестявания. Няма да ви е трудно да съберете парите. Особено след като стойността на акциите е толкова висока. Вътрешното изкупуване на дял на съдружник е напълно законно. В петък пазарът затвори при стойност на акциите ни петдесет и пет и четвърт. Следователно моят дял в агенция „Оз-бърн” е шестдесет и шест точка три милиона долара. Разпределете моя дял помежду си както желаете. Не ме интересува. Но до края на деня искам чек на тази сума. Без данъци и такси.
— И как да сме сигурни, че въпреки това няма да огласиш документите? — настойчиво попита Фокс. — Каква гаранция ще ни дадеш?
— Първо, честната си дума и, второ — ако оглася нещата, Олег ще ме убие. Нали, Олег?
Всички глави — като на роботи — се извърнаха към Олег. До един се смятаха за корави и смели, но неволно леко трепнаха от онова, което зърнаха в очите на Олег Сирменков в момента.
Марлин продължи:
— А заради това после Хари ще убие Олег. Нали, Хари, макар вероятно малко да ми се сърдиш сега?
— Да — промълви Хари, — сигурно ще го направя.
— Което обаче няма да е особено хубаво за фирмата. Споменавам го само за в случай че Олег все пак реши да ме убие — завърши Марлин и се усмихна ведро на всички около масата. Никой обаче не отвърна на приветливото й изражение.
Лу Озбърн помоли Марлин да напусне залата. Тя тръгна към кабинета си. Пред вратата Мин Дикстра стоеше на пост. Леко смутено, но решително не позволи на Марлин да влезе. Поиска да разбере какво става, но Марлин я увери, че е по-добре да не пита. Марлин отиде в дамската тоалетна и седна в една от кабинките. Наложи се да призове цялото си самообладание, за да не се разплаче — направи малка вдлъбнатина в стоманената стена, удряйки с юмрук. После се върна в кабинета на Озбърн и зачака. Най-после се появи Бел. Покани я в своя кабинет и започнаха да преговарят.
Три часа по-късно Марлин подписа споразумение. То включваше обещанието й да не конкурира „Озбърн”, като отвори собствена международна агенция за осигуряване на защита; да не работи за съперник на „Озбърн”; ако някога огласи каквото и да е, свързано с кариерата й в „Озбърн интернешънъл”, фирмата придобива правото да я лиши от цялото й имущество, да я разходи гола по улиците на Ню Йорк в каруца, да я изпрати на пустинен остров, да я вържат на слънце, за да я изядат мравките и раците, или нещо в този смисъл. В замяна тя получи чек за чистата сума от 50 832 000 долара. После взе такси до центъра и проведе дълъг разговор с госпожа Липопо. Ако госпожа Липопо се смая, то тя не го показа. Марлин предположи, че банкерката се е сблъсквала с всевъзможни финансови ексцентричности и тази на Марлин не е нещо особено.