Вън, на улицата, си припомни как за първи път излезе от елегантния кабинет на госпожа Липопо. Тогава бе фрашкана с пари, както се казва. Продължаваше да е по-богата от деветдесет и девет процента от населението на планетата, но бе на път да стане доста по-бедна и това я изпълваше с чувство за лекота.
Пристъпи към бордюра, за да спре такси, но се отказа и отпусна ръка. Тръгна пеш по улицата през тълпите, жадни да спечелят пари; на „Лексингтън” взе метрото и се отправи към спирка „Хънтър колидж”. Вагонът не беше пълен. Намери си място и се загледа в спътниците си. По нейна преценка нито един не беше роден в Съединените щати. Кой знае защо това я развесели. Слезе на „Хънтър колидж”. На перона дългокосо хлапе с китара пееше: „Ще получа освобождение”. Поспря, колкото да пусне двадесетдоларова банкнота в канчето му, изкачи бързо стъпалата и отиде до подземния гараж, където бе паркирано по-очуканото й „Волво”. Потегли към центъра, щастливо ругаейки шофьорите на таксита и камиони. Отби се да купи някои неща за експедицията в тунелите, прибра се вкъщи, преоблече се в износени джинси и тениска, сипа си студено бяло вино и го разреди с вода. Тогава се обади в епархията на архиепископа за дарение, което искала да направи на Църквата. Не, обяви тя на секретарката, не можела просто да го пусне в кутията.
18
Марлин купи на всички нови жълти гумирани гащеризони, бели каски, радиотелефони „Моторола” и черни гумени ботуши. Изпратиха близнаците при баба им. Кучето не се отдалечаваше на повече от десет сантиметра от коляното на господарката си — досещаше се, че предстои да стане нещо интересно. Четиримата се преоблякоха в новите си дрехи в апартамента и Марлин ги огледа като генерал, приемащ парад, въоръжи ги с ръчни фенери — от онези, които предпочитат полицаите: хем осигуряват светлина, хем можеш да удариш по главата някой злосторник. Отец Дъган изглеждаше най-автентичен в премяната си; колкото и да бе странно, подхождаше му повече от расото. Дебелият му ирландски врат и строгото лице пасваха на новия костюм. Изглеждаше и най-ентусиазиран. Сигурно не беше чак толкова странно, защото той единствен знаеше къде точно отиват. Прекара цял ден в картотечния отдел на библиотеката. Прегледа плановете на подземната инфраструктура на града и на базата на указанията, получени от Резервни части, състави груба карта на маршрута им. Картата бе доста приблизителна, защото Резервни части или беше луд, или знаеше за подземните тунели далеч повече от комуналните служби. Отецът се надяваше да е вярно второто. Колкото до другите: Марлин приличаше на дъщеря на водопроводчик, каквато си беше, Люси — бледа и слаба — се губеше в униформата, все едно беше осемгодишно момченце, пуснато в пещера, а Карп имаше вид на маскиран блюстител на реда. Изглеждаше окаян и недодялан. И точно така се чувстваше, което повтори многократно.
— О, престани — сряза го Марлин след пореден коментар в този дух. — Къде ти е влечението към авантюри? Като хлапе не си ли чел приключенска литература?
— Чел съм, естествено — увери я Карп, — и на дванадесетгодишна възраст оцених тези истории като нереални фантасмагории и никога не съм си представял, че ще се оженя за жена, която не го разбира.
— Как се пикае с такъв гащеризон? — поинтересува се Люси.
— Оставяш го да се стече по крачолите ти — отвърна майка й със сладка усмивка — и събуваш ботуша, за да го отцедиш.
— Не мога да повярвам какво се готвя да правя — промърмори Карп под нос. — Остава само да си намерим карта с обгорели от огъня краища и да си вземем сандвичи с фъстъчено масло.
— Колкото по-рано започнем, толкова по-скоро ще приключим — обяви Марлин с лидерски тон и се отправи към вратата.
Карп я настигна и попита тихо:
— Къде е твоят тип?
— Името му е Тран. След цялата ти врява по негов адрес прецених колко неудобно ще се чувстваш в компанията на човек, за когото знаеш, че е заподозрян престъпник. Няма да се наложи да си заедно с него.
— Изключително предвидливо от твоя страна, скъпа, но той все пак ще бъде там, нали? Ще ни подкрепи при необходимост.
— Представа нямам за какво говориш — отвърна тя небрежно.
В западния край на Манхатън се озоваха пред покрита с ръждясал лист ламарина четвъртита яма, скрита под сенките на стария кей южно от Седемдесет и втора улица. Спуснаха се и запалиха фенерите. Водеше отец Дъган, следван от Люси; плътно зад нея вървеше Карп и накрая крачеше Марлин. Слизаха по влажно стълбище, подхлъзвайки се многократно поради липсващи стъпала.