— Това е авариен изход за строителния екип на тунела — обясни Дъган в подножието на стълбището. — Представлява железопътен тунел, но понеже вече не се използва, е много популярен. Най-добре да изгасим светлините, за да не тревожим обитателите.
Първоначално тъмнината им се стори абсолютна. Карп се пресегна несъзнателно и стисна ръката на Люси. Постепенно обаче видяха в далечината бледо сияние. Очите им започнаха да се приспособяват и вече различаваха и движещи се сенки. Минаха край поройно стичаща се отвисоко вода, а отвъд се озоваха в нещо като обитавано място. Железопътните строители бяха издълбали големи ниши в стените на скалата, където да държат оборудването си. Сега бяха превърнати в жилищни помещения с легла и други мебели, разделени със завеси. Миришеше на зоологическа градина, но се примесваше и миризма от дима на няколкото накладени огъня. От сенките изплува едра фигура и пристъпи към отец Дъган. Фигурата се приближи съвсем и Карп я взе за маска за Халоуин, но шокиран и ужасен установи, че не става въпрос за такова нещо. Люси му прошепна:
— Това е Джейкъб, Резервни части.
— Преданият ни местен гид.
— Свестен е — възрази Люси с укор.
— Щом твърдиш. — Карп се стараеше да потисне буржоазната си жилка, която го караше да изтръпва от мисълта, че скъпото му момиченце се навърта около такива хора.
Едрият мъж приключи нечленоразделния си разговор с отеца — Карп не разбра и думичка — и пое по прохода. След няколко минути вече вървяха из по-голям тунел, с два чифта ръждясали релси по земята. Запалиха фенерите, но тесните снопове лъчи, макар и много мощни, нито разсейваха особено тъмнината, нито им даваха усещане за сигурност. Налагаше се да насочват светлината към краката си, за да не се препъват в неравните траверси. Резервни части, начело, налагаше доста бързо темпо. Нямаше фенер и сякаш не се нуждаеше от светлина. Отец Дъган се грижеше да огрява краката на водещия. Чувстваше се по-добре, отколкото след като напусна Салвадор. Именно затова се присъедини към йезуитите — да влиза в тъмни и опасни места и да служи на Бог и човечеството, — но все пак устните му се движеха в беззвучна молитва.
Карп следваше кръгчето светлина пред себе си и се опитваше — невинаги успешно — да запази равновесие с неудобните ботуши. С онази част от съзнанието си, незаета да контролира краката му или да кълне, подреждаше събитията, довели го тук, в тъмния, мокър тунел заедно със съпругата и дъщеря му, където Франкенщайнов син ги водеше в незнайна посока. Ядосваше се предимно на себе си, но същевременно и на Брандън Кули, и на областния прокурор.
Зад него Люси изпитваше вина заради баща си, защото подозираше какво му е и й се искаше той да престане да се притеснява за нея. Тя беше добре. Всички бяха добре. Имаше пълно доверие в способностите на майка си и Тран да ги измъкнат от всеки възможен проблем. Най-отзад Марлин наблюдаваше светлините от фенерите на семейството си и мислеше главно за положението в момента; за пръв път от поражението в апартамента на Келси Солет се чувстваше в отлична форма и започна да се пита кога ще се появи Тран. Вървейки, от време на време насочваше светлината на фенера към стените и виждаше очертаните там удължени сенки на сптътниците си. Понякога виждаше да пробягва и друга сянка. Допускаше, че вероятно е игра на светлината, защото, макар да бе чувала за невероятните размери на плъховете в тунелите, не си ги представяше чак толкова едри. Кучето припкаше до нея и колчем надушваше миризма на плъх, изсумтяваше, но иначе изглеждаше напълно доволно. Надушваше и чуваше и хората, които ги следваха, но не бе получило командата да е нащрек и затова не се оплакваше.
Марлин усети докосване по рамото си и неволно извика:
— Господи, Тран, изкара ми ангелите! Къде беше?
— Вървях след вас.
Долови странни нотки в тона му и насочи светлината към него, за да го види по-добре. Остана шокирана: вечно спокойният, компетентен, непроницаем Тран се потеше, гледаше с широко отворени очи и буквално трепереше. Найлоновият му дъждобран издаваше приплъзващ звук и той обгърна рамене, за да го спре.
— Тран, какво става? Болен ли си?
— Не съм болен. Или е болна само главата ми. Съсипан съм, но трябва да ти призная, че от войната насам не успявам да дишам, когато съм под земята, в тунел.