Засрамена, Марлин си припомни каква история й разказа той преди години: пет дни го държали заровен жив, а като го изкопали, му съобщили, че семейството му е загинало от бомба.
— О, горкичкият! Защо не ми каза?
Тран сви рамене, направи вял опит да се усмихне и едва забележимо поклати глава.
— Разчитах да съм го преодолял. Мина толкова време. Сега обаче откривам, че напук на поговорката времето не лекува някои неща. Не съм в състояние да контролирам крайниците си и колкото по-навътре влизаме, толкова по-лошо става.
— Господи! Какво ще правим?
Тя насочи светлината в обратна посока, към изхода. Плъх избяга от лъча, но иначе тунелът беше празен.
— Къде са твоите хора?
— Не ги взех. Не исках да ме видят… Не можех да допусна да ме видят такъв. Наистина съжалявам.
Потупа го по рамото.
— Добре. Няма нищо. Върни се горе. Ние ще се оправим.
— Имам пистолет. Искаш ли го?
Марлин го искаше; силно го искаше, но отказа.
— Не, не. Просто ще изведем на светло един окаяник. Няма да си имаме работа с похитители. Хайде — върви. Ще се оправим.
И други ободряващи думи от този род, прекъснати от изпукване на радиотелефона в джоба й. Тя го извади и го долепи до ухото си.
— Марлин — чу гласа на съпруга си. — Марлин, обади се! По дяволите, тази скапана машина не приема тук…
Той продължи да проклина, докато тя намери бутона, за да натисне, та Карп да я чува.
— Бъч, добре съм. Ще бъда при вас след секунда.
— Какво не е наред?
— Няма нищо. Просто се забавих малко. Стигнахте ли вече?
— На кръстопът сме. Тунелът се разклонява. Майк казва да поемем надясно.
— Добре. Ей сега идвам. — Прибра радиотелефона. Обърна се към Тран: — Върви. Ще се оправим.
— Освен вашата група в тунела има още двама — поне двама мъже. Движат се без светлина, но ги усетих. Минаха край мен, докато седях парализиран в една от нишите. Трябваше да ти го кажа…
Сякаш щеше да припадне всеки момент и тази гледка бе далеч по-ужасяваща от мисълта да отиде в Нишата на плъховете, без той да е зад гърба й.
Прегърна го и го целуна по бузата, а после изприпка по релсите, откри разклонението и пое надясно. След още няколко минути видя светлините на другите пред себе си. Стояха и гледаха към земята.
— Май е това — промълви отец Дъган и насочи лъча на фенера към пода.
Марлин видя срутване — част от пода и стената образуваха пукнатина, широка няколко сантиметра на върха и не повече от метър в основата.
Карп клекна и насочи светлината на фенера в дупката, но не видя нищо освен пластовете проблясващ аспид под Манхатън.
Отецът се обади отново:
— Според Джейкъб тунелът се спуска около двадесет метра надолу и попадаш в стар отводнителен канал. Тенекето живее в страничен тунел, на около двеста метра след първото разклонение.
— Ще ни заведе ли там? — попита Карп.
— Не. Придружава ни само дотук — отвърна отец Дъган.
— Значи… Там долу има само едно разклонение, така ли? — попита Карп, все така загледан в дупката.
— Не. Много са. Така твърди той.
— Тогава как ще разберем кое именно е разклонението?
— Очевидно не може да се сбърка.
От Резервни части се чу серия изгрухтявания.
— Какво каза? — попита Карп.
— Каза: „Побягнах от Него през лабиринта” — отвърна Люси.
— Това пък какво означава?
— Не знам. От едно стихотворение е: „Кучето на Рая”. О, тръгва си!
Кралят на тунелите наистина тръгваше в обичайния си стил — без целувка и сбогуване. Видяха го как излиза от светлия кръг и изчезна в тъмнината.
По това време Карп имаше чувството, че преживява нереално приключение: всичко му изглеждаше невероятно смешно и забавно като в лош филм. Ето ги изпълнителите — едно хлапе, Марлин, актрисата-звезда, и двама типа, единият от които ще бъде изяден от чудовище, докато другият спасява дамите. Карп се запита коя ли роля му е отредена.
— Тихо е — сподели той. — Прекалено тихо. Не ми харесва. — Всички се вторачиха в него, но му стана драго, че по устните на Люси заигра усмивка. Без повече да му мисли, напъха крак в широката част на пукнатината. — Влизам първи.
— Защо? — възрази съпругата му. — Аз те въвлякох в тази история. Първа ще вляза аз.
— Не, аз! Защото съм най-едър. И ако не успея да вляза, никой друг няма да влезе! — С тези думи преустанови всякакви по-нататъшни дискусии и се плъзна навътре. Навън останаха само раменете и главата му. — Стойте на пет метра един от друг и се пазете от нацисти — бяха последните му думи, преди да потъне в дупката.
Карп се озова в тясна шахта, малко по-широка от раменете му, спускаща се под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Придвижи се надолу всъщност плъзгайки се. Запаленият фенер не му помагаше, защото нямаше място, за да вдигне главата си достатъчно, та да види накъде отиват краката му. Таванът, на около пет сантиметра от носа му, по едно време се спусна още по-надолу. Едва след няколко метра отново се издигна и така разкара обзелата го за миг паника. Опита се да не мисли как Ню Иорк ще се стовари отгоре му или ще заседне и ще се окаже жив погребан. Времето сякаш започна да тече по-бавно. Усещаше как кръвта пулсира в ушите му. През ума му мина: аз съм адвокат; адвокатите не постъпват така. В следващия миг си представи, че е университетски професор и стои пред аудиторията си. Започва с думите: „Вчера разисквахме уязвимите казуси в делото Липарота срещу държавата. Днес ще се занимаем с въпроса да се плъзгаш по задник през тясна, подобна на гробница шахта, за да откриеш откачен свидетел”.