Не успя да потисне кикота си, но изведнъж нещо го удари по ръката и изби фенера. После усети барабанене по рамото и каската си и в следващия миг краката му стъпиха върху твърда почва. Фенерът, все още светещ, лежеше на няколко метра. Вдигна го и освети наоколо. Намираше се в нещо като цилиндрично мазе, чиито облицовани с тухли стени бяха поне два метра високи. Тухлите бяха стари, а хоросанът се ронеше. Чуваше се шум от течаща вода, а вонята не можеше да се определи: на разложено, на пръст и на нещо по-остро, като изгоряло. Въздухът бе доста студен. Някакъв шум го привлече към дупката, през която изскочи. Видя нечии обути в ботуши крака да се подават и забеляза и още нещо: в цепнатина някой шегаджия бе напъхал ръка от скелет. Именно тези призрачни пръсти бяха избили фенера от ръката му и изтрополили по каската, докато се спускаше надолу.
Измъкна костите от пукнатината и свари да подхване Марлин, преди тя да се стовари на земята.
Подаде й костта от скелета с думите:
— Да ти подам ли ръка?
— Престани! С тези маниери не мога да те заведа в общество.
— Прибери я. Може да се окаже важна улика. — Хвърли ръката настрана и попита: — Къде е твоят човек?
— Тран. Няма да дойде.
— Какво? Господи, Марлин! Искаш да кажеш, че тук долу сме само ние? Къде е той?
— Не знам — отвърна тя суховато. — Ще се оправяме сами. Това Люси ли е?
Беше тя. После се появи кучето и накрая отец Дъган. Свещеникът се увери, че всички са добре, и пое наляво. Останалите тръгнаха след него — Карп вървеше на крачка от дъщеря си, която нямаше нищо против. Марлин вървеше най-отзад. От време на време се обръщаше и осветяваше току-що изминатия път. Не забеляза нищо необичайно освен пълното отсъствие на каквито и да е плъхове. Движеха се мълчаливо; пътеката сякаш водеше надолу, но бе трудно да се определи.
Шумът от течаща вода постепенно се усилваше и скоро започна да капе по каските им. Водата проникваше през пропукания на места шахтен таван.
— Я вижте — обади се Марлин. — Човешки кости.
Насочи светлината на фенера и всички ги видяха: в малка ниша имаше наредени като в Камбоджа човешки черепи и кости. Не бяха разхвърляни, а подредени на спретнати купчинки. Докато свещеникът започна да каканиже молитва и да се отдалечава от костницата, отпред в тунела нещо проблесна ярко и последва болезнено силен шум от взрив. Всички инстинктивно потърсиха прикритие, а във въздуха с голяма скорост хвърчаха малки твърди камъчета.
— Това е Тенекето — извика Люси.
— Какво? — възкликнаха останалите едновременно.
— Прави бомбички и залага капани, за да пази нещата си. Той е.
Тя се устреми напред през своеобразното дефиле, прекоси подземен поток, мина от другата страна и продължи по тунела напред, преди някой да успее да я спре.
Карп и Марлин бързо я последваха. За малко да паднат в потока, защото ботушите им се напълниха с вода. Мастифът безпрепятствено го преодоля с прескок и закрачи редом до Марлин, дишайки дълбоко. Отпред Люси представляваше жълтеникаво петънце, което припка като сърничка. Родителите й бяха в относително добра форма, но не успяваха да скъсят разстоянието помежду им. Тунелът леко изви и жълтото петънце със светлината от фенера изчезна.
След завоя Люси видя червеникави отблясъци на разпален огън. Позабави крачка и загаси фенера си. Различи фигури на биещи се хора и чу гневни викове и писъци от болка. Хората размахваха сопи и нещо като копие. Огънят не бе на купчина, а разпилян на няколко места. Парещ дим раздразни ноздрите й.
Видя как един от хората вдигна главня и я запрати към стената на тунела; тя отскочи и се разпръсна в искри, но мига преди това Люси забеляза там тясна водопроводна тръба, не по-широка от метър, която пронизваше стената. Отверстието бе барикадирано около две трети с нещо, приличащо на бали вестници. Стори й се, че в така образуваното отверстие зърва познато лице, но то мигом изчезна, за да се предпази от летящите главни, които хората долу мятаха.