— Как се чувстваш, Майк?
— Не особено добре. Студено ми е.
— Изпадаш в шок заради загубата на кръв. Трябва да те стопля. Затвори си очите.
Тя свали ципа на гащеризона и го смъкна до кръста, после легна почти отгоре му, а голите й гърди се притискаха към неговите, бузата й опираше в неговата.
След доста време той отбеляза:
— Предупреждаваха ни за подобно поведение в семинарията.
— Не се и съмнявам, но такава е сексуалната фантазия на всяко малко момче-католик. Междувременно: няма да те издам на папата, ако ти не си признаеш.
Той въздъхна и смени темата.
— Ако говорим професионално, мислиш ли, че ще умра тук, долу?
— Не, стига да те измъкнем оттук и да не изпаднеш в шок. Ще решиш, че съм луда, но не спирам да се притеснявам за кучето си. Дъщеря ми е бог знае къде, ти не преставаш да кървиш като заклано прасе, а аз се тревожа за кучето си. Вероятно съм чудовище.
Тя подсвирна с уста и предизвика странно, зловещо ехо.
— Напълно естествено е — увери я той. — Веднъж видях жена да бродира. Бродираше изключително внимателно, все едно е най-важното нещо на света. А същия следобед бяха изчезнали две от децата й. Случи се в Салвадор. Всеки си има начин да се справя с ужасите на живота. — Замълча за малко и продължи: — А като говорим за това, винаги съм си представял, че ще умра навън, гледайки звездите. Ако започна да гасна, искам да чуеш изповедта ми.
— Имам ли право? Искам да кажа: законно ли е?
— Е, дори и ти си набожен човек. А и като бонус ще разбереш какво точно сторих, за да ме изхвърлят от върховете на йезуитските среди и да стана дребен свещеник в малка епархия, наблюдаван зорко от консервативен архиепископ.
— Няма да умреш, отче — увери го тя. — Не можеш да го направиш, след като току-що ти дадох четиридесет и шест милиона долара.
— Добре ли си, Люси? — попита Грал разтревожен, със загрижено изражение.
— Имала съм и по-добри дни. Онези типове мъртви ли са?
Видя, че Грал държи нож с дълго острие и тежка дървена дръжка — такива продаваха в магазините на рибния пазар. Бършеше го разсеяно с парцал.
— О, да. По този начин е доста бързо. — Въздъхна и се ухили. — Двамата поне вече са съвсем наясно, ако всички приказки за отвъдното са истина.
— Как ме намери? — попита тя.
— Ами навъртах се из тунела на хората на Резервни части и се опитвах да подразбера къде е Тенекето. Тогава ви видях да влизате в тунела и зачаках. После се появи някакво ченге и един тип, който прилича на китаец. Истински парад. — Огледа се, усмихна се и направи широк жест с ръка. — От години слушам за това място. Невероятно е, нали? Цял малък свят, за който никой не знае.
Приключи с чистенето на ножа, внимателно го постави в кожен калъф и го прибра в джоба на якето. Лицето и дрехите му бяха обилно напръскани с кръв.
Тя си пое дълбоко въздух и попита:
— Дейвид, ти си серийният убиец на бездомните, нали?
Той кимна.
— Ъхъ. Та минах през железопътния тунел, но китаецът май ме забеляза и затова се прикрих в една от нишите при разклонението и се отървах от него. После се спуснах по шахтата долу и пристигнах точно когато бомбите започнаха да избухват. Дело на Тенекето ли бяха?
Тя кимна и промълви:
— Да.
— Така си и помислих. После хората-къртици ви се нахвърлиха, а аз не знаех какво да предприема. Двама те сграбчиха и те завлякоха настрана, затова ги последвах. И… — поколеба се, разтърка смутено брадичка — понеже бяха двама, прецених за по-добре да изчакам да понапреднат в намеренията си, за да съумея да се справя с единия веднага. Оказа се удачно, но за теб, предполагам, е било ужасно. Съжалявам.
— Всичко е наред, Дейвид. Благодаря, че ме спаси — заяви тя, доколкото можеше спокойно.
Беше започнала да трепери. Треперенето ставаше по-лошо, както и мислите й. Разговорът в стил Алиса-в-страната-на-чудесата, който водеше с добрия, красив Дейвид, серийния убиец, долу в тунелите, в съседство с канибалите хора-къртици… Той беше добър, беше я спасил, беше зъл, нищо не разбирам, това е налудничаво, никога няма да…
Всичко изби в писък. Изкънтя като във филм на ужасите. Тя се метна на врата му и се разрида хистерично. Той я прегърна, погали я по главата и шепнешком я уверяваше, че всичко е наред.
Най-после риданието й се превърна в отблъскващо подсмърчане, а тя вече можеше отново да говори членоразделно.
— Защо го правиш?
— Не съм съвсем наясно — отвърна той спокойно. — Просто сякаш знам. Не че чувам гласове в главата си или нещо подобно. Просто знам, че трябва да го направя. Те са така окаяни, толкова страдат. То е като избавление. Или пък са зли и ще направят лоши неща на невинните. Като Дъг. Преследваше малката Лила от седмици.