— Дейвид, лошо е да се убиват хора.
Фразата й прозвуча абсурдно, но той я прие сериозно.
— Мислиш ли? Е, все пак зависи кой извършва убийството. Господ убива хора през цялото време. Толкова много мъртви хора. Виждал съм да избиват цели села в Африка. Деца, старци, съсечени на парчета. А не можех да го предотвратя с нищо. Подлудявах. — Засмя се. — Сигурно го приемаш буквално. Не знам. Не се чувствам луд. А след Африка се молех да получа напътствия. Честна дума, Люси, бях страшно объркан. Дай ми нещо да правя, молех се аз, използвай ме по някакъв начин. По едно време работих на Фултън стрийт, чистех риба. Оттам имам ножа. Една нощ просто проследих един мъж. Ровеше по боклукчийските контейнери, търсеше храна. И изведнъж ми хрумна: на тази душа ще й е много по-добре, ако бъде освободена. Видях нещо като сияние. Видях как душата му — незамърсена от неговия живот — иска да е свободна. И аз й помогнах да се откъсне. Няма болка. Само изненада, а после спокойствие. Имах чувството, че съм инструмент на Господ. Леле, Люси, изглеждаш ужасно! Устните ти са подпухнали и трепериш.
Нежно докосна устните й с изцапаните си с кръв ръце.
— Ще ме убиеш ли, Дейвид?
Видя изумлението, шока, изписани по лицето му.
— Божичко, не! Защо да те убия? Ти си красива, добра и всички те обичат.
— Обикновено, когато откриеш кой е серийният убиец — подхвана тя предпазливо като малко дете, — той те убива, за да не го издадеш.
Това му се стори забавно.
— Аз такъв ли съм? Е, на всеки, предполагам, могат да лепнат етикет. Но какво става, когато си нещо без етикет? Ти например. Или майка ти. Майка ти сериен убиец ли е? Кажи им каквото искаш. Нямам никакво намерение да те нараня. След като си починеш малко, ще те отведа до основния тунел. Оттам лесно ще намериш пътя към родителите си.
— Тогава ми се иска да тръгнем сега — обяви тя и стана.
Неволно залитна. Той я хвана за рамото.
Откриха другия й ботуш под трупа. Той го издърпа и й помогна да го обуе. После тръгнаха мълчаливо по тъмния паваж.
— Ето го — обади се той след малко. — Свиваш надясно и ще…
— Люси! — долетя вик.
Баща й. Беше видял светлината на фенера й.
Тя откликна. Чуха тичащи стъпки.
— Най-добре да вървя — прецени Грал. — Довиждане, Люси.
— Но какво ще правиш?
— Мисля да се повъртя тук известно време. Харесва ми тук долу. Животът е семпъл. — Засмя се. Тя видя лъскавите му зъби, чаровната му усмивка. — Може би най-после съм си намерил призванието.
Тя го целуна: притисна се силно към него и го целуна по устните. След първите секунди на изненада той отвърна на целувката й. Това всъщност бе първата й истинска целувка. Нито си бе представяла, че ще се случи при такива обстоятелства, нито човекът бе такъв, за какъвто го смяташе.
В следващия миг се озова в прегръдките на баща си и отново се разплака, но не за дълго. Ченгето ги подканваше да тръгват по-бързо. Когато се върнаха при Марлин и отчето, се направиха, че не забелязват голотата й, но набързо я освободиха от задължението да топли Майк, като метнаха върху гърдите на отеца подплатеното с овча кожа яке на Кули.
— Трябва да изкарам този тип от крепостта му — заяви Кули, загледан в затапената с вестници шахта в другия край на тунела. — Очаквам всеки момент да започне да мята бомби.
— Защо? Ние не го нападаме — възрази Люси.
— Да, но с психясал убиец като него човек никога не знае какво ще стане,
— Той не е убиецът. Дейвид Грал избива бездомниците — обяви Люси.
Тримата възрастни едновременно я изгледаха шокирани, изненадани и невярващи.
— Наистина — продължи Люси, стараейки се да ги надвика. — Лично той ми го каза. Двама от къртиците ме завлякоха в страничен тунел и се готвеха да ме изнасилят, но той ги уби с ножа си. И после ми го призна.
Идеше й да се разплаче и прехапа устна, за да се възпре.
Марлин се обади:
— В такъв случай нека Тенекето стои тук до края на живота си. Отивам за помощ. Дай ми радиоприемника си, Кули. Ще се обадя веднага, щом стигна до портата при реката. Междувременно — продължавайте да търсите кучето.
След моментно колебание Кули й подаде радиоприемника и Марлин бързо изчезна.
Люси седна до отец Дъган, а Кули и Карп се настаниха наблизо. Единствената светлина идваше от фенера, превърнат в турникет за ранения мъж, но и тя започваше да отслабва. Времето минаваше в мълчание; само Люси и свещеникът си прошепваха по нещо. Карп загуби представа за времето, а часовникът му не беше фосфоресциращ. Можеше да са минали двадесет минути, но можеше да е и час. Изпитваше жажда, коляното го болеше. Кули започна да се разхожда наоколо и насочваше лъча на фенера наляво-надясно, по пода и тавана. Върна се пак и седна до Карп.