Очите им отново се срещнаха. Нещо като разбирателство пробяга помежду им. Кули наруши тишината:
— Трябва да поговоря с шефа.
— Добре. Но е хубаво да обсъдим някои неща. Защо не минеш, да кажем утре към десет, при мен в службата? Ще поговорим.
— Да си водя ли адвокат?
— Твое право е, естествено, но ми се струва по-разумно да обменим някои мисли неофициално, като двама герои. Знаеш какви надути са понякога адвокатите.
— Ще преценя — отговори Кули и влезе във фургона.
Карп премина през постовете отвъд жълтия полицейски кордон и шумната група репортери. С облекчение видя шофьора си и Мъроу, облегнати на капака на черна кола. В колата Мъроу, слава богу, не само не започна да го разпитва за вълнуващите събития около приключението в тунела, но го информира за някои подробности.
— Преди около два часа проведоха акция. Пакстън е задържан в Шестнадесети участък.
— Хубаво. Някакви проблеми?
— Не. Звъннаха в кабинета ти, след като всичко свърши.
— Акцията законно ли е проведена?
— О, да. Половината от хората в онзи блок са готови да свидетелстват. Трима души с вид на мафиоти изнесли брезентова торба. Тридесет минути по-късно телефоните прегряха. Междувременно в службата всички са залепени за телевизорите. Следят приключението ти. Областният прокурор иска да те види веднага щом се появиш.
— Може да почака.
Карп се загледа през прозореца. Градът изглеждаше непроменен: хора, коли, сгради. Струваше му се нереално, че само преди часове слезе под земята. Впрочем обичайно състояние на човек, преживял нещо забележително, но и ужасяващо. А му се искаше светът да се е променил и напълно ирационално се сърдеше, че всичко си тече постарому.
— Какво ти е на лицето, Мъроу?
— На лицето ми ли?
— Да. Сякаш си настъпил кучешко лайно. Воня, нали?
— Добре би било да се преоблечеш — отвърна Мъроу деликатно.
Отидоха до апартамента на улица „Кросби”. Карп се съблече, напъха дрехите в торба, хвърли я в боклука и си взе дълъг горещ душ. Неподозирани до момента натъртвания се появяваха като цветя след обилен пролетен дъжд. Обличайки се, почувства необходимост да седне на леглото, за да си надене панталоните. Остарявам за такива глупости, помисли си той.
В участъка Карп завари Ралфи Пакстън в стая за разпити; изглеждаше посивял и изплашен. Карп му се усмихна.
— Е, господин Пакстън, отново се срещаме. Този път си го загазил, а? Запознаха ли те с правата ти?
— Да. Слушай, нищо не знам за чувала с дрогата. Някой трябва да го е пъхнал в дома ми, докато ме е нямало.
— Да. Според рапорта си се отказал от защитник. Наистина ли не искаш адвокат?
— Нямам нужда от адвокат. Нищо не съм направил. Казах ти: пъхнали са стоката, докато ме е нямало. Откъде да знам какво има в дъното на някакъв скапан дрешник?
— Разбирам те, но има проблем: разполагаме със свидетели, които твърдят, че си бил вкъщи, когато чувалът е бил донесен. Единият от свидетелите дори посочи, че си уредил цялото нещо за пари.
— Лъже!
— Ъхъ… Господин Пакстън, нали знаеш какви санкции налага законът в този щат за притежаване на наркотици? Според алинея 220, точка 21, притежаването на повече от сто грама наркотик е подсъдно деяние. Наказанието е поне петнадесет години затвор, понякога стига и до двадесет и пет. Тук, в Ню Иорк, не обичаме наркобароните.
— По дяволите, не съм наркобарон! Приличам ли на наркобарон!
Карп се направи, че не го е чул, и продължи спокойно и все така усмихнат:
— От друга страна, ако преценим, че някой е бил притиснат, правим отстъпки. Възможно е да не бъдеш обвинен в нищо. Не обещавам, но понякога — при доброволно сътрудничество — помагаме на човека. Знаеш как работи системата.
— Имаш предвид да кажа кой ми даде стоката ли?
Карп се направи, че обмисля думите му.
— Нещо такова. Но в твоя случай знаем отлично кой ти я е дал. Нямаме нужда от тази информация. Сещаш ли се нещо друго?
Пакстън се замисли. Познаваше дребни наркопласьори, но съобрази, че едва ли ще е достатъчно, за да бъде отхвърлено обвинение за притежаване на наркотици в голямо количество. Не беше честно. Самият той никога не бе опитвал дрога, държа се както трябва, прие предупреждението съвсем сериозно, а сега това му се стовари върху главата. А и този тип го гледа със странни очи. Помнеше ги от съдебната зала — едва успяваше да ги погледне, докато разказваше за Дез и жената. Само това му хрумваше, но дали ще е достатъчно? Все пак отчаяно промълви: