— И какво се провали? — попита Карп.
Това бе най-решаващият момент.
— Не знам подробности, но дочух, че Киско всъщност подвежда Кули. А Кули плащаше сериозни пари. Възможно е дори част от тях да е вадил от собствения си джоб, защото за него беше важно Киско да го държи в течение. Не е изключено Киско да е съчинил историята за склада и така нататък. Такъв тип беше. Както и да е. По време на вечерната акция Кули нахълтал в склада с цяла армия ченгета, но вътре имало само касетка с часовници, произведени в Тайван. По-късно дошъл в депото и разпитвал всички. Търсел Киско. И мен. Но аз не бях там. Сигурно е смятал, че по някакъв начин съм в комбина с Киско.
— А така ли е? Къде беше въпросната нощ?
— В Кан, на фестивала. Представа нямам, човече. Някъде из града. Така живея аз. В края на краищата съм шибан бездомник. Вече не се отчитам пред никого. Именно на следващата вечер Киско си го получи. После Кули започна да души наоколо, за да ме открие. Затова се сниших. Толкова знам.
— Добре. Записа ли всичко, Мъроу?
Мъроу вдигна поглед от бележника си.
— Да.
— Ще трябва да подпишеш копие — подхвърли Карп вече на вратата.
— Може ли Люси да дойде да ме види? — попита Уилямс.
— Не — отвърна Карп и изгледа мъжа с неприязън. — Разреши ми да те попитам нещо. Как се примиряваш да водиш такъв начин на живот, да живееш по улиците и в картонени убежища? Умен си, талантлив си, образован. Би могъл да водиш истински живот…
— Някога водих истински живот. Бях инженер. Първо правех играчки, с които хората да убиват, а после започнах да правя играчки за забавление на богатите, та да не скучаят. И се налагаше да гълтам хапчета. Само така забравях какво точно правя. Но след време заради тези хапчета вече не бях в състояние да си върша работата. Нещо като самокоригираща се система. Но ме озадачава едно: как е възможно копеле като теб да роди някой като Люси.
— През цялото време си задавам този въпрос — увери го Карп и затвори вратата.
Изпрати Мъроу да си върви и тръгна да търси съпругата си.
В момента тя беше при отец Дъган, току-що излязъл от операционната.
— Марлин — промълви Дъган зашеметено, — плод на трескавото ми въображение ли беше, или наистина там долу ми каза, че си ми дала неприлично огромно количество пари?
— Никакво бълнуване. Четиридесет и шест милиона.
Той простена.
— Защо си го направила? Не съм ли се държал винаги добре с теб?
— Покварено богатство, отче. Не ми хрумна какво друго да направя с него. А и открих, че не ме бива да съм чак толкова богата. Не ми се отразяваше добре на черния дроб.
— Да не би да не знаеш за обета ми да съм беден?
— Не е проблем. Архиепископът прояви пълно разбиране. Създава се фондация — Фондация „Лучия”. Тя ще разполага със средствата. Аз съм председател на борда, а ти си изпълнителният директор.
— Аха. И какво се предполага, че ще прави фондацията с тези пари?
— Тепърва ще се решава. Добри дела. Праведни неща. Все ще измислим нещо.
— Не се и съмнявам. Ще получа ли дълга бяла лимузина със затъмнени стъкла?
Тя се засмя.
— Само ако започнеш да носиш зелени очила, сламена шапка и бамбуков бастун.
— Приемам. Е, добре, значи архиепископът преглътна, че черната овца отново изплува?
— Да. Когато връчиш на някого четиридесет и шест милиона долара, към предложенията ти се отнасят с уважение, както забелязах. Какво стана, след като излязох от тунелите? Бъч беше изключително лаконичен.
— Ще ми се да можех да ти кажа. Тенекето държеше бомба, а Бъч успя да загаси фитила. Виждах само движещи се сенки. Но дочух някои от думите на Люси. Явно в нишата има някаква странна акустика. Беше направо забележително. Няма да ти цитирам точно, но признавам — за импровизирана проповед беше изключително. Ще ми се един хубав ден аз да произнеса такова нещо. А и тонът… Твърдим, че мразим греха, но обичаме грешника. Тази разлика трудно се обяснява на провинил се човек. А тя успя. Никога не си чувала такава симбиоза от гняв и любов. Косата ми настръхна. Сякаш говореше Светият Дух или аз съм методист.