— Горкото ми бебче — промълви Марлин.
По едно време отецът се унесе. Тя излезе и видя съпруга си да крачи по коридора към нея. Погледна го очаквателно, но прочете по лицето му, преди той да произнесе:
— Съжалявам, бейби, но е мъртъв.
Марлин се извърна и стовари юмрук в стената с такава сила, че остави кръв по бялата мазилка. Той я хвана, за да й попречи да си счупи кокалчетата. След това тя изви — дълго, продължително и болезнено. Болничният персонал заряза задълженията си, за да надникне да види какво става. Дискретно привикаха невролозите. Не прибягнаха обаче до техните услуги. Карп я взе на ръце и нареди на Люси да ги придружи. Когато чу новината, Люси също изстена, но с малко по-писклив тон. Карп предвидливо се въздържа да озапти дуета. Дори не произнесе стигналата до върха на езика му реплика: В края на краищата става дума само за едно куче. Просто кротко отведе частната си италианска опера до чакащото ги такси.
— Съвзе ли се вече? — попита Карп по-късно, в леглото.
— Предполагам. Беше на единадесет. Доста години са за едно куче. И си отиде биейки се, а не във ветеринарен кабинет. Сигурно трябва да се радвам за него. Мислиш ме за глупачка, нали?
— Ни най-малко. Най-добрият приятел на човека. Емоциите ти правят чест, признавам. В моето семейство никога не сме държали домашни любимци. Нямам чувства към тях.
— Въпреки това те обичам. Не е ли странно? — Последва пауза. После: — Раздадох всичките си пари. На църквата. Всъщност на фондация под ръководството на Майк Дъган. Четиридесет и шест милиона. Лесно спечелени, лесно загубени. Дали съм луда?
— Хубав въпрос. Но е редно да гласи: „Дали съм по-луда, отколкото ме смяташе преди?”, и отговорът е „Не”. Не ми харесваше как се държеше, когато притежаваше всичките тези пари, а и някак не ми се струваше реално. Какво направи с останалите?
— Добре де, луда съм, но не съм глупава — отвърна Марлин високомерно. — Останалите ще осигурят образованието на хлапетата, ще обезпечат битието им и ще ми служат, докато измисля какво да правя с остатъка от окаяния си живот. Минава ми през ума да купя няколко хектара и евентуално да отглеждам и обучавам мастифи. Нещо не се разбирам много с хората — нито с богатите, нито с бедните.
— Затова ли беше непрекъснато пияна?
— Забелязал си го? Ами да. Онзи случай със Солет не помогна особено. Пък и забелязах, че около богатите типове на моята възраст постоянно се навъртат момичета, петнадесет години по-млади от мен. А понеже вече не съм младо маце, щяха да ми обръщат внимание единствено типове, които биха искали да забогатеят с моя помощ, като Питър Уелш например.
— Питър Уелш ли?
— Познаваш ли го?
— Срещал съм името му. Каква ти е връзката с него?
— Дойде при мен да търси работа в „Озбърн”. Яви се и на събеседване. Оказа се, че е работил за стария ти приятел Шели Солотов. Разказа доста неща за гафове на твоя Роланд. Споделяше ги съвсем весело. Всичко е записано.
— Така ли?
— Да. Озбърн записва всички интервюта.
— Изненадан съм от признанието му. Озбърн не е ли наясно със закона? Ако другата страна не е съгласна, нямаш право да записваш разговор.
— Е, да речем, че е заобиколил малко закона. Сигурно му се струва по-впечатляващо. — Марлин се нацупи. — Нали говорехме за мен! Защо всеки път, щом започна да изливам сърцето си, стигаме до обсъждането за нарушения на закона?
— Искаш ли да чуеш, че въпреки напредналата ни възраст и известна безпомощност, все още те смятам за най-желаната жена на света?
— Звучи добре за начало.
На сутринта Карп се събуди рано. Когато пристигна в службата, там бе почти пусто. Мъроу му беше оставил върху бюрото две копия от разговора с Тенекето. Качи се на горния етаж да предаде едното в кабинета на областния прокурор Киган. Малко след девет Карп се обади в „Озбърн”. Проведе кратък разговор с Уилям Бел, който се съгласи да му изпрати копие от записа на интервюто с Питър Уелш. Не се наложи Карп да заплашва, че изисква записа като улика към важно престъпление. „Озбърн” не желаеше да създава никакви проблеми на Карп, а и на всеки друг, близък на Марлин Чампи. Само след четиридесет минути куриер донесе записа. Карп го прегледа и го отнесе в кабинета на съдия Марвин Пипълс — най-работливия, най-рано пристигащия и единствения чернокож републикански съдия в състава на Върховния съд за щата Ню Йорк. Запозна го в резюме с историята за Маршак и Солотов, а съдията издаде заповед да бъде обискиран офисът на Шелдън Солотов и да се изземат записи на определени телефонни разговори.
Карп връчи заповедта на две ченгета от взвода към прокуратурата и десет минути по-късно областният прокурор поиска да го види незабавно. Качи се горе. Не се изненада ни най-малко от присъствието на Нортън Фулър там. И той, и областният прокурор изглеждаха мрачни.