Киган му говореше нещо и уточняваше графици за явяване в съда; заседания, които да се насрочат. Карп водеше бележки в зеления си тефтер и отвръщаше лаконично. Съвещанието приключи и Карп се върна в кабинета си.
— Как беше Негово превъзходителство днес? — попита Мъроу.
— Превъзходен, както винаги — отвърна Карп и подхвърли доста нервно тефтера върху металната кантонерка, при което се чу силно плясване.
— Охо — възкликна Мъроу. — Да се скрия ли, или искаш да си изкараш бесовете, като ми скочиш с обиди и ме накараш да се разплача?
Карп се отпусна тежко на стола, блъсна силно облегалката му в стената — част от мазилката се отрони — и вдигна крака върху бюрото.
— За всичко си виновен ти, Мъроу. Корупцията заради политика в съдебната система, страха на пазителите на реда, червеите и плазмодиите, които се вмъкват навсякъде, глупостта, некомпетентността, дори грозната архитектура на тази сграда, неуюта на заобикалящата ни среда, където работим — за всичко това обвинявам теб.
— Съжалявам, сър. Ще се опитам да се поправя в бъдеще. Но като изключим това…
Карп се засмя с известна горчивина.
— Знаеш ли, Мъроу, в този занаят съм прекалено отдавна. Започнах работа при най-великия прокурор на всички времена — Франсис П. Гарахи. Това беше много преди всички тъпотии и цялата лудост на гъмжащите от престъпления улици. Той очакваше от всички работещи за него да са почтени, достойни и компетентни. Наистина очакваше — съзнавам колко трудно ще го повярваш, — че хората, извършили престъпление, трябва да попаднат в затвора за определеното от закона време и ако не се признаваха за виновни, се бореше докрай и почти винаги печелеше. После работих за човешки плазмодий наречен Санфърд Блум. И на мен ми е трудно да го повярвам, но е факт. И не само работих за него, но и на няколко пъти го спасявах от неприятности, резултат на собствената му глупост и злоупотреба с властта. На два пъти — споделям го с гордост — напусках прокуратурата, но после отново се връщах.
— Защо?
— Аз съм като пристрастен наркоман — отвърна Карп. — Необходимо ми е да усещам миризмата на предварителните съдебни процеси, макар че вече не участвам в тях. Би трябвало да изпиша с червило върху огледалото на мъжката тоалетна: „Спрете ме, преди отново да отправя обвинение към някой престъпник”. Както и да е — най-накрая вкарах Блум в затвора. Сега си имаме Джак Киган, за когото е редно да призная, че прилича много повече на Фил Гарахи, отколкото на Блум, но разложението е налице. Политика.
— Институцията ни е политическа.
— Прав си. Хората трябва да преценят дали човек се справя добре със задълженията си и да го изхвърлят, ако не успява. Но не бива да решаваш как ще се отнесеш към определен случай в зависимост от мнението на хората; ако е така, по-добре се откажи. Искам да кажа: по-добре зарежи закона, съдебните дела и практиката. Просто изправи обвиняемия на стълбищната площадка пред съдебната сграда и остави тълпата да реши съдбата му. Наистина си мисля, че ще осъдим на смърт това глупаво хлапе, за да задоволим определена част от електората.
— Бенсън не го ли е извършил?
— Не това е важното, Мъроу — въздъхна Карп. — В метрото е бил убит почтен ортодоксален евреин с шест деца, хванали сме чернокожо хлапе и вероятно ще изтръгнем присъда. Но не е редно през цялото време да екзекутираме такива хора. Тъкмо това отличава великия щат Ню Йорк от места като Тексас или Флорида, където не бих издържал да живея и един уикенд. Но очевидно нещата вече са се променили. А и случаят „Ломакс”…
— Стрелбата на полицая ли?
— Точно така. Сега внимавай в първата част на лекцията, която ще ти изнеса: „Полицията в криминалната съдебна система”. Добре… Първо — знаем, че правят глупави полицейски номера. Представлява част от играта ни с тях. Малко лъжествидетелстване, малко незаконно придобити улики, малко насилствено изтръгнати признания, понякога — съвсем рядко — устройване на умишлени капани. Всяко ченге иска да е съдия, съдебен заседател и екзекутор, стига да е възможно. Прави работата им далеч по-лесна и по-важното: кара ги да се чувстват по-добре. Животът им е доста скапан. Затова прибягват до глупави полицейски трикове, ние ги залавяме и им отправяме обвинения. Те пищят до Бога, кръв капе от сърцата им, но и това ги кара да се чувстват добре. А ако не ги заловим, каквито случаи има повече, отколкото ми допада, тогава те заявяват: „Ние си свършихме работата. Вие оплетохте нещата”. И това също ги кара да се чувстват добре и далеч по-високопоставени от някакви си напудрени адвокатчета. Така че победата винаги е на страната на ченгетата и затова те никога не се отказват.