Карп й каза да забави свързването и набра домашния си телефонен номер.
— Как мина? — попита съпругата му.
— Страхотно. Ще ми дадеш ли работа на кучешката ферма?
— Изпрати ми автобиография. Кажи сериозно: унищожи ли лошите, както обикновено?
— Унищожих ги, но силите ми са на изчерпване.
Разказа й набързо за току-що случилото се, включително и за разговора с Кули.
— Дали ще склони? — попита тя.
— Нямам представа. Ще ми се да мисля за него като човек, който след известно време ще е отново на свобода и ще се върне при семейството си; ще лети с малки самолети или ще работи в диспечерска кула, насочвайки реактивните. Не е редно да разсъждавам така, защото все пак е убил човек и така нататък, но това е положението, ако трябва да съм честен, което е нещо ново при мен.
— О, не ставай глупав. Имаш безброй трески за дялане — знам го от личен опит, — но нечестността не е сред тях. Твърдя го като изпечения лъжец, какъвто съм.
— И как да знам, че казваш истината?
По телефона получи звучна целувка. После той попита:
— Как е Люси?
— О, направо е съкрушена. Толкова държи на хората и вижда доброто в тях. Съсипва се, когато се окаже, че са просто човешки същества. Нужно й е симпатично гадже с обици по ушите, синя коса и силна зависимост към кокаина. Тогава двамата с теб ще имаме шанс да се проявим като истински родители.
— Е, поне има фондация, която ще прави добрини, кръстена на нейно име. Би трябвало да смекчи малко удара.
— О, Фондация „Лучия” не носи нейното име, или поне не пряко. Тя е на името на човека, на когото е кръстена Люси — нона Лучия, бабата на майка ми.
— Не знаех.
— Знаеш! Казвала съм ти го милион пъти.
— Нищо подобно.
— Напротив, но ти никога не слушаш какво ти говоря. Лучия ди Месина, потомка на стар аристократичен род, откъдето идва похвалното ми поведение, което си забелязал. Избягала със сина на градинаря около 1890 година и се заселили в Неапол. Баща й изпратил подире й стража и тя живяла къде ли не в Италия, като се криела. Догонили ги на някакви хълмове в Абрузия. По онова време моят дядо Паоло, предполагам, е бил малко момченце.
— А, да. Сега се сещам. Те убили градинаря.
— Ъхъ. Красивият Лоренцо. Според семейната легенда тя седяла на прага на дома си с опръсканата с кръв блуза над трупа на съпруга си и застреляла и двамата преследвачи с пушката. Избягала в Америка и оттам вече всичко е история. Страхотна личност е била тази Лучия. Съжалявам, че не съм я познавала.
— Погледни в огледалото — посъветва я Карп.
— Да, да — засмя се Марлин. — Ставало е дума, че си приличаме. Кръвта вода не става, нали? Опитвала съм се да съм почтена. Не можеш да го отречеш, но невинаги се получава. Нямам представа откъде Люси се взе такава. Ти имаш ли добри хора в твоя род?
— Съмнявам се.
— Както и да е. Люси така униваше, че я извлякох от къщата и двете отидохме да напазаруваме разни неща за ядене.
— Какво стана с малките елфи, които пълнеха хладилника със скъпи храни?
— Това е минало, скъпи. Нямам конкуренция да се излежавам по цял ден в копринена роба, но все пак е привлекателно да вървиш по Гранд стрийт с пълна раница на рамо, която направо ти откъсва ключицата. Богатите нямат представа колко е гот.
— Тя посъвзе ли се?
— Определено. После обядвахме в азиатско заведение. Люси видя един от главорезите на Тран и се заприказва с него. От него разбра, че Тран е на път да се самоубие от срам, та отидохме да го видим в „Байярд”, където е отседнал.
— Вълшебната ви поява подейства ли?
— Естествено. Тя го увери колко го обичаме, защото е човешко същество, защото не е съвършен, а това не е негова вина; ние съзнаваме, че не може да е идеален през цялото време. Клетото копеле щеше да ревне всеки момент. А и аз му повторих горе-долу същото. Наистина страшно го обичам. Това е от моята слабост към героичните, умни, идеални, вечно самобичуващи се мъже.
— Амин — обади се Карп и уточни: — Макар да не се изживявам като особено героичен.
— Да не мислиш, че всеки би взел бомба в ръка, за да изгаси фитила с език? Господи, Бъч, поне веднъж си признай някаква заслуга.
— Е, все пак съм адвокат. Езикът ми е добре трениран. И като стана дума за адвокати — сетих се, че Солотов ме чака на другата линия.
— Готов отново да си подложи задника да му го избършат, предполагам.
— Сигурно. Още не мога да го разбера. За мен Кули е като отворена книга. Направо харесвам този тип. Съчувствам му дори когато го подвеждам под отговорност. Но Шели… Цялата тази идиотска история, интригата с Роланд, лъжествидетелстването. Просто не се връзва.
— За теб, защото не си такъв. Мен ако питаш, искал е да те въвлече в нещо корумпирано, за да покаже, че да, не е в прокуратурата, но не защото са го изритали, а защото цялата институция е гнила. Ако беше успял, нямаше да спре да се хвали и да повтаря, че институцията, за която работиш, не струва нищо и ти си луд, за да й вярваш.