— Според теб тази стрелба е някакъв глупав полицейски номер?
— Не знам. От една страна, е налице невероятната за вярване идиотска версия за самозащита. В момента Нюйоркското полицейско управление е — меко казано — в деликатно положение: уличени са в корупция, има разни престрелки и какво ли още не. Не допускам точно сега на най-високо ниво да организират конспирация, за да потулят случай на неправомерна стрелба. На този етап не ми се вярва да е така.
— Според теб не потулват нищо?
— Поне не и видимо. Мен ако питаш, всеки замесен с чин по-висок от капитан трябва да бъде наврян в усмирителна риза. Никой не е заявил буквално: „Хей, хайде да лъжем, мамим и крадем, та да отървем стария Кули”. Но ми се струва, че искат случаят да се потули. „Не обръщайте внимание на задкулисните играчи, хора.” Нещо подобно. И разчитат ние да им помогнем случаят да изчезне. Именно затова е невероятното бързане. Именно затова…
Очите на Карп станаха безизразни и той застина. Показалецът му, вдигнат преди секунди, за да акцентира върху смисъла на думите си, остана насочен към тавана — приличаше на класическа статуя от късната елинска епоха. Мъроу нито се паникьоса, нито звънна на 911, за да съобщи, че има човек в прединфарктно състояние. Беше свикнал с тези превъплъщения на шефа си. Ако мозъкът на Карп беше компютър от 1950 година, то в момента щеше да жужи, трака и бълва надупчени перфокарти.
След подобаващ интервал Мъроу се обади:
— Именно затова…
Върнал се в реалния свят, Карп отговори:
— А, нищо. Просто се сетих, че докато разговарях с тях, въобще не споменаха каква кола е карал Ломакс при преследването, а и доколкото ми е известно, в пресата също не е отбелязано. Но нали помниш, че Катафалку знае, а същото каза и Нортън Фулър преди малко. „Чероки”. Какво смяташ по въпроса?
— Катафалку е звъннал на Фулър и му е съобщил.
— Да. Старият Лу се старае да си защити гърба. Следователно се готви да предприеме нещо, заради което случаят с Кули се нуждае от прикриване.
Карп стана, погледна часовника и си облече сакото.
— Отиваш ли някъде?
— Да. Възнамерявам да си сложа шлифера, да взема онзи сак в ъгъла, да звънна на Ед Морис и да го накарам да ме откара с полицейска кола до кея Челси, където да изиграя енергичен баскетболен мач с дъщеря си.
— Говорихме за корупция…
— Нищо подобно. Всъщност държавата ми плаща да мисля задълбочено върху криминалната съдебна система, а най-дълбоките мисли ми идват, когато съм на баскетболното игрище.
— Приемлив отговор — отбеляза Мъроу.
— Радвам се, че го намираш такъв. Когато приключиш с мечтите, искам да се промъкнеш в „Специални разследвания” и да подразбереш в чии ръце е случаят и кой ще го внесе за предварително прослушване. Имаш ли несъобразителни, глупави приятели?
— Не бих си признал дори да е така. Защо?
— Защото след като разбереш кой е, ще се сдобиеш поне с един такъв. Мъж или жена. Искам да разбера какво става около Кули, без да се налага да разпитвам някого директно.
Мъроу изчезна към работното си място. Карп се готвеше да тръгне, когато забеляза бележката върху розово листче на бюрото си. Набра изписания номер. Вдигнаха му след второто позвъняване.
— Здравей, Бъч.
— Здрасти, Шели. Много време мина. Мислех, че си заминал на Запад.
— Така беше. Сан Диего. Но това е дълга история. Както и да е. Върнах се. Работя в кантората на „Фениман и Баус”.
— С криминални дела ли се занимаваш?
— Да. Както и със случаи на дребни подкупи и манипулации. Обикновените неща. Слушай, дай да те черпя един обяд. Ще наваксаме с приказките…
Карп направи кратка пауза и рече:
— Дадено. Звучи примамливо. Кога?
— Утре става ли? Виж дали си свободен.
— Не се налага. Винаги обядвам — било в службата, било навън. Не помниш ли?
В слушалката се чу плътен гърлен смях.
— Да, да… Тъпчеш се с всевъзможни канцерогенни храни. Все още смилам някакъв буламач, изяден през 1973. Какво ще кажеш за „Ла Пелусе”?
— Олеле! Аз съм държавен служител.
— Аз черпя.
— Не, няма да позволя — увери го Карп учтиво.
Нов изблик на смях.
— Чакам с нетърпение да се видим, приятелю.
Карп остави слушалката и се запита защо поиска, макар и за секунди, да намери предлог да откаже на Шели Солотов. „Ще помоля секретарката да го уреди”, звучеше приемливо, нямаше да се видят и човекът никога вече нямаше да му звънне. Не че точно не харесваше Солотов. Познаваха се от години, макар да не бяха близки приятели, но пък не бяха и врагове; по-скоро от онези неловки познанства, при които едната страна проявява доста по-голям интерес от другата. Но вероятно не това беше обяснението, макар че Карп никога нямаше да звънне на Солотов в подобен случай. Иска нещо, помисли си Карп. Дали е свързано с някое дело? Едва ли. Предложение за работа? По-вероятно. А ако е просто самотен? Наскоро завърнал се в града, иска да поднови познанствата си. Сигурно се чувства изолиран, отблъснат, без приятели… Карп облече шлифера и взе сака. Да, нещо такова би било по-разбираемо.