— Мистерията на гените.
— Да. Особено в нашето семейство.
Карп се отказа да продължи темата — винаги го дразнеше, докато я обсъждаше с мутиралото си първородно чедо. Под оскъдното прикритие на входната козирка изчакаха да докарат колата му. Докато Карп наблюдаваше уличното движение, за миг се замисли, че именно по тази улица Кули е преследвал своя крадец на коли. Не, било е малко по на север оттук. Запита се дали да помоли Морис да го закара до местопроизшествието, та да огледа наоколо. Винаги постъпваше така в случай на убийство. Старателно обикаляше улиците, разглеждаше апартаментите, където се е проляла човешка кръв… Отказа се от идеята. Случаят не е негов и не той носи отговорност. Това е за младоците, няма защо да се меси.
— Какво има, татко?
— А? Защо? Да не би да имам угрижен вид?
— Да. Приличаш на човек, загубил кучето си.
Карп се засмя.
— Наследила си лазерния поглед на майка си.
— Както и твоя. — Люси го стисна за ръката. — Изглеждаш ми тъжен. Не съм пак аз причината, нали?
— Не, не… Обичайните неща: работата, всекидневна корупция, глупостта.
— Ти ли си корумпиран и глупав?
— Всички освен мен, естествено. Не, не… Просто обвинихме едно глупаво хлапе в убийство на гражданин в метрото. Очертава се да му поискат смъртно наказание или поне Джак ще се постарае да го направи. Това ме дразни — такова е обяснението.
— Той наистина ли го е извършил?
— Не знам. Вероятно. Изглежда правдоподобно, но за мен не е достатъчно безспорно, за да поискам да го видя мъртъв. Цялата тази щуротия със смъртното наказание прецаква всичко.
— Здрава католическа постановка. Тепърва ще те накараме да си промениш вярата.
— Доста време ще ти отнеме, момиче. А, ето го Морис с колата. Да те откарам ли донякъде? Вкъщи?
— Не, благодаря. Ще се отбия на някои места.
— Къде например?
— Тук-там — отвърна Люси уклончиво. — При приятели. После нищо чудно да мина и покрай църквата.
Карп кимна и влезе в колата.
— Ще се видим на вечеря. Игра страхотно, дъще.
Люси им махна, докато те се отдалечаваха от тротоара.
— Как мина играта? — попита Ед Морис.
— Биха ни.
— Момичетата?
— Чист късмет, ако питаш мен.
Морис се засмя.
— Или просто остаряваш, шефе.
— Гледай си пътя, Ед — нареди Карп кисело.
Облегна се, прогони всякакви мисли за застаряващото си тяло и се съсредоточи върху дъщеря си. Трудно бе да реши какво да прави с Люси. Не само Карп се опитваше да я разбере. Цял екип в Медицинския институт на Колумбийския университет изучаваха мозъка й с помощта на най-съвременни технологии. Те също бяха озадачени. Все пак вече установиха способността на Люси Карп безпогрешно да възпроизвежда всички звуци, които човешкият говорен апарат е годен да издаде. По-интересното е, че ставаше без никакво видимо затруднение. Освен това притежаваше феноменална памет да запомня думи и невероятно чувство за граматичен строеж. При среща с чужденец й бяха достатъчни около седемдесет и два часа, за да научи който и да било език. Сред останалите шест милиарда жители на планетата бе известен само още един-единствен случай на свръхнадарен в лингвистично отношение вундеркинд — едно русначе. В цялата история на човечеството явлението се бе случвало не повече от пет-шест пъти.
Карп знаеше колко сериозни проблеми със своя баща е имал Моцарт. Именно по тази причина отдавна бе решил, че независимо от дарбата си Люси ще има възможно най-нормално детство: няма да участва в никакви телевизионни състезания, няма да я показват нагоре-надолу като някакво чудо. И тя така и израсна, макар детството й да бе далеч от нормалното. Което бе по вина на Марлин. Не, не се захващай с тази работа за вината. Люси оцеля поне физически покрай изрешетения от куршумите живот на майка си и сега наистина беше чудесно дете, макар да му се искаше тя да се забавлява повече. Безобидни забавления, разбира се, а не от ония, за които четеше във вестниците — например клубовете за орална любов в някои от изисканите училища Не. Поне от това Люси бе защитена. Замисли се за играта. Както обикновено, Люси носеше анцуг, но другите момичета бяха облечени в нещо, което Карп продължаваше да възприема като бельо, независимо че го продаваха за спортни екипи. Изрязаната фланелка на Джеси напълно разголваше корема й, а слабините си бе покрила с подобие на сребърна боя — при това нанесена твърде тънко… Май наричаха материята ликра… На Ърв сякаш не му пукаше, че дъщеря му си развява дупето и интимните части почти открити. Всъщност да те привличат сексуално връстнички на дъщеря ти не беше ли сигурен признак за начало на сенилност? Едно от добрите качества на Люси поне в това отношение беше, че наистина се обличаше със скромни дрехи като монахиня. Изглеждаше като емигрант от времето на Втората световна война. В „Свято сърце” вече не носеха униформи, но тя си бе подбрала от евтини магазини специални дрехи за училище. Нямаше лилави коси, нямаше декоративни халки. На пръв поглед нямаше и татуировки, но откъде да знае дали не е изографисала целия Апокалипсис на някое скрито място по тялото си? Би било в стила на Люси. Всъщност тя беше доста потайно дете — наследство от майка й, понеже той самият бе открит и искрен като току-що започващ ден. Или поне се смяташе за такъв.