Ето например — какво правеше в момента тя? За жалост не е в сладкарницата с тайфата. По-скоро се е посветила на добри дела сред уличните скитници. Впрочем вече не бива да ги наричат така. Карп го разбра от дъщеря си, която твърде разгорещено му обясни, че те просто са „останали без дом”. Добре. Достатъчно състрадателното му сърце им съчувства, но той знае с колко хищници изобилстват долните слоеве на обществото, да не говорим за опасните душевноболни. Неговото бебе, Люси, разбира се, е в състояние да се грижи за себе си, не е наивна, и все пак… Още едно наследство от майка й в пакет с инстинкта към потаен живот, с определено нездравия интерес към ниските обществени слоеве и към насилието. Не, не. Насилието е характерно за Марлин, не за Люси. Люси не би наранила и бръмбар, не би стъпкала паяк, би се сближила и с Кинг Конг, за да се опита да промени нрава му. А Марлин ще те фрасне два пъти по ухото и ще отмине. Не, не е честно; все пак тя полагаше усилия. Отказа се от налудничавите си идеи, спря да размахва пистолета, а и от по-лоши неща, научени, докато се опитваше да защитава жени, за които той не искаше да мисли в момента. Сега беше уважавана ръководителка в разрастваща се охранителна фирма. Това го изпълваше с облекчение. Вече можеше да насочи всичките си страсти и притеснения, характерни за еврейската му душа, към момичето… Но не желае да я задушава. Животът все пак си е неин… А и цялата тая работа в църквата… Надяваше се някога да се откаже, защото изобщо не я разбираше, макар че по негова майчина линия имаше доста учени, изследователи на Талмуда. Вероятно и в този случай ставаше въпрос за гени… Да загубиш дете, поддало се на пороците, е нещо обичайно. Познаваше адвокат, чиято дъщеря бе станала момиче на повикване, а и наркотиците вече не се разпространяваха само в предградията… Но да загубиш дете, защото се е отдало на добродетелност, е доста по-неприятно. Какво да й каже? Не бъди толкова добра! Момичетата вече не стават монахини, нали? Но повече от всичко го плашеше да не би и това да се случи.
Вероятно го е наследила от него. Подочу, че в съда е известен като бойскаут — не точно човек, комуто се подиграват, но не и готино момче. Педант ли ставаше? Порядъчният Бъч? Кристално неподкупен като Робеспиер? Нечовешко изчадие? Не смяташе така. Както спомена пред Мъроу, беше си затварял очите пред някои случаи на корупция, от време на време, когато ситуацията го е налагала, не бе спазвал закона до последната буква. Беше неизбежно, защото законите са човешко творение, а всички хора обикновено са неточни по някакъв начин. Тогава достойна кауза ли е Джак Киган да се бори за поста си и би ли оправдал машинациите на Фулър? Карп се доверяваше на вътрешното си чувство, но душата му се бунтуваше, когато си представяше как се налага да даде ход на криминално дело, за да задоволи някакви политически цели. И такъв подход ли е старомоден? Нима е човек на вчерашния ден? Патетична реликва от по-добри времена? Стар ли е вече, или просто това е началото на старостта…
Разтърси глава, за да прогони всички мисли, и хвърли кос поглед към Морис. Чу някакво жужене, което не разпозна. Може би проблем с колата?
— За теб е, Бъч — обади се Морис. Карп го погледна неразбиращо. — Мобилният ти телефон.
Карп го измъкна от джоба, намери необходимия бутон и го натисна. Заслуша се, а после промълви:
— Точно си мислех за теб.
— Да, това е нова услуга на компанията — отвърна съпругата му. — Мобилният телефон чете мислите ти, докато причинява рак на мозъка. Къде си?
— На Четиринадесета, зад една боклукчийска кола. Опитвам се да напълня с хубави неща деня си. Току-що оставих Люси на кея „Челси”.
— Добре ли поиграхте?
— Биха ни.
Тя нададе възторжен възглас.
— Прекрасно. Скоро патриархатът напълно ще се срине. Тя злорадстваше ли?
— Не. Дори изрази съчувствие, от което се почувствах още по-зле.
— Горкият Бъч. Довечера сигурно ще се наложи да ти напомпам егото, както повеляват съпружеските ми задължения.
— Ако допуснем, че още мога да го вдигам. Какво става?