— Нищо особено. Следобед имам не особено приятна среща с Келси Солет, а после друга делова среща.
— Келси Солет е едра риба. За какво й е защита?
— О, всеки има нужда от защита. Предимно от самия себе си. Скъсват се от работа да станат суперзвезди, а после откриват, че седем милиона души мислят единствено как да им разкъсат дрехите. Или плътта. Именно тогава започват да хленчат и да ги наляга увереност, че единствено Марлин Чампи ще ги спаси. Но, естествено, обществото трябва да продължава да ги вижда и те не престават да посещават клубове, сврени в мрачни мазета с един изход, управлявани от мафията, където в дамските тоалетни процъфтяват супермаркети за дрога. — Въздъхна театрално. — Междувременно всички — до последния брокер на борсата — пресмятат колко пари ще изкарат, когато приключим с нашето ПП.
— И колко ще струваш наистина? Не че не си безценна.
— Представа нямам. Ако ме питаш, цялата работа върви към провал. Виж, по-добре е човек да търгува с акции по Интернет. Бумът е там, както беше по време на манията за лалета, или през 20-те години преди Депресията. Но ако трябва да съм сериозна, от операция по осигуряване на безопасност не се печели. Тя е толкова привлекателна, колкото и мивка, пълна с мръсни чинии. За жалост Озбърн е маниакален на тази тема, пък и Хари, за когото винаги съм смятала, че главата му е на място. На този етап всичко се свежда до участие в безкрайни съвещания с дребни шушумиги, облечени в костюми за по пет хиляди долара, където се опитваш да не заспиш. На следващия етап очевидно ще ни размъкват насам-натам, за да се убедят, че си знаем урока, а ние ще им доказваме, че не сме банда главорези с микрофони и портативни камери.
— А не сте ли такива?
— Да, но сега става въпрос за нов тип охрана. Светът е опасно място. Богатите стават все по-богати, бедните — все по-окаяни, правителствата се провалят и така нататък, и така нататък, а налице са куп международни възможности да се прояви една дисциплинирана фирма с модерно ръководство и дрън-дрън. Пълни глупости, но понеже съм добър войник на поста си… — Марлин въздъхна отново. — Слушай, обаждам ти се, защото ще закъснея на едно съвещание и искам да съм сигурна, че ще си вкъщи, когато момчетата се върнат от училище.
— Няма проблеми. Сега, след като победихме престъпността, нямам какво особено да правя. Ще се върнеш ли за вечеря?
— Вероятно ще закъснея. Нахрани чудовищата. Ще се видим около осем. Люси с нас ли ще яде?
— Забравих да попитам. Когато се разделяхме, по лицето й се изписа гримасата, изразяваща нежелание да знаем къде отива. Ако питаш мен, отправи се към бездомниците.
Беше отгатнал правилно. След като се раздели с баща си, Люси пое на север по Единадесето авеню — неблагоустроената западна част на „Челси”. Засега там живееха предимно пуерториканци, хазяите бяха прекалено лениви, за да се намесват при нередности, а винарните бяха истински — не се бяха превърнали в долнопробни кръчми. Все още се забелязваха остатъци от някогашния Ню Йорк: склад за кожени дрехи, няколко фабрики, голямо железопътно депо. Имаше и няколко блока, населени с хора от насочилата се преди време насам юпивълна; съгласно проекта за нов жилищен квартал се изградиха и два центъра за нервноболни. Беше редно Люси да поеме към горната част на Ийст Сайд — към училището си — и да присъства на уроците от три и четири часа, но вече бе решила да ги прескочи. Напоследък го правеше все по-често. Училището беше изключително добро, но и скучно. Съучениците й я отегчаваха още повече: богати момичета, които ближеха кубчета лед за обяд, за да са слаби, и разговаряха единствено за дрехи и момчета.
Беше обещала да работи една смяна в ръководената от „Светия Спасител” кухня за безплатна супа — намираше се на Двадесет и девета и Девета, — но уговорката беше едва за пет, а преди това искаше да отиде при едни хора, които живееха в района на железопътното депо.
Вятърът духаше от север и носеше студен дъжд, затова тя вървеше с наведена глава. Беше нахлупила качулката на пелерината над баретата и здраво я стискаше с ръка. Така и не забеляза бавно движещата се тъмна фигура, с която почти се сблъска. Представляваше познатият силует на човек, навлякъл всичките си налични дрехи в студено време. Жената буташе ръждясала пазарска количка, пълна с обичайните найлонови пликове. Над вълнената си шапка бе пребрадила евтина найлонова забрадка с щампа на цветя, а върху няколкото мъжки балтона се вееше пончо от голям плик за боклук.
— Ей, Елмира — поздрави Люси.
Жената я изгледа подозрително, изненадана да чуе името си, произнесено от човешки устни. Лицето й бе почервеняло от студа. Премигна, за да прогони търкалящите се по лицето й дъждовни капки, видя кой е срещу нея, изсумтя и троснато рече: