— Дай ми цигара.
Люси не пушеше, но винаги носеше цигари. Предложи й „Марлборо”. Жената я пое, пъхна я в почти беззъбата си уста и с достойнството на графиня изчака да й поднесат огънче. Люси й запали с еднодневка „Бик” и попита:
— Ще ходиш ли в „Светия Спасител”?
— Не. Днес ще се храня на спокойствие. Имам хляб и сирене. Да… Днес имам и сирене.
— В такова време е добре да хапнеш нещо топло. И да изпиеш едно горещо кафе. Ще правим зеленчукова супа и курабийки. Също салата и пай.
— Пай с какво? — попита Елмира подозрително и алчно.
— Май ябълков.
Жената подкара количката си. Половин пряка пафкаше настървено от цигарата и не преставаше да мърмори:
— Мога и да дойда. Ама мога и да не дойда.
Люси се съмняваше, че Елмира ще се появи. Повечето от тях вече не преодоляваха самоналожената си изолация и не ходеха да вечерят в Ротондата. Още по-малко биха го направили, за да хапнат нещо, предложено от църквата. Съдейки по приказките на разни хора, Люси знаеше, че Елмира се срамува, защото няма зъби. Липсваше й обаче достатъчно воля да си запише час за безплатен прием в стоматологичната клиника — там щяха да я оправят. Но дори да се запишеше, едва ли щеше да отиде навреме. Елмира бе само една от многото бездомници, но съвсем не от най-изпадналите.
— Е, Елмира, ще се видим. Пази се.
Жената не й отговори. Люси се забърза с обичайната си агресивна походка и скоро жената остана далеч зад нея. На Тринадесета улица Люси сви на запад към депото. Кварталът беше потискащ: складове, гаражи, безлични индустриални сгради и пететажни жилищни блокове, строени за работници по времето, когато мястото представляваше една от оживените стокови борси на града. Това бяха част от последните квартали на Манхатън, все още свързани с физическо придвижване на материи; напълно различен свят от истинския Ню Йорк, забогатял без въображение, единствено чрез конструиране на илюзорни представи и обработка на купища информация.
Люси стигна до ръждива мрежеста ограда, тук-там откъснала се от подпорите. Промъкна се и се спусна по неравна пътека, обрасла с плевели. Стигна до покрито с бетон пространство — самото железопътно депо на Лонг Айланд. Графити — някои доста умело изрисувани — шаренееха по абсолютно всички видими повърхности и приличаха на нещо като музей на обречените. Именно там, в сянката на висока олющена стена, тя откри каквото търсеше.
Наподобяваше селце. Жилищата — нагледен пример за различната сръчност на собствениците — бяха направени от големи пресовани картони, фибростъкло, остатъци от дървен материал, парчета ламарина и вездесъщите черни полиетиленови платна. Имаше около дузина подобни конструкции, залепени до стената. От двете страни на „постройките” (всъщност само стени и покриви) се издигаха по-скромни съборетини — обикновено нищо повече от найлон над обърната количка или подобие на нескопосана палатка. Огън, запален във варел, бележеше социалния център на селището. Тук се навъртаха пет-шест неугледни фигури. Кракът й неволно подритна камъче и тихият шум стана причина разговорите сред групичката да секнат. Две кучета излаяха, а после заръмжаха. Всички се загледаха към нея с тревожни лица. Щом я разпознаха, видимо си отдъхнаха.
Висок брадясал черен тип в изпоцапан от машинно масло гащеризон се провикна:
— Ей, Люси. Моето момиче! Какво има за нас днес? Пиле?
— Зеленчукова супа, хляб, салата, пай.
— Пай ли? Паят е хубаво нещо — отбеляза високият мъж; наричаха го Истинския Али. — Ей, Бенз, ще вземеш ли малко от пая?
— Може и да опитам — отвърна високата едра жена, към която се обърна; смуглият й тен издаваше испански произход. — Лила Су обича пай. В супата има ли месо?
— Не — отвърна Люси, — но вътре пуснахме да поврят няколко кокала Как е Лила Су днес?
Мерседес Ортис, която всички винаги наричаха просто Бенз, погали по главата създание, положило главица върху масивната й гръд. Лила Су наблюдаваше огъня с удоволствие, а той се отразяваше в големите й тъмни очи. Беше хубаво момиче, що се отнася до очертанията на лицето й — дребно, с жълтеникав тен, заострена брадичка и малък, правилен нос. Люси предполагаше, че е около двадесетгодишна, макар да бе трудно да се определи. Никой не знаеше кога точно я е прибрала Бенз, но двете бяха неразделни.
Друг мъж — тъмен и слаб — се обади:
— Люси, трябва да си наясно, че ние тук се нуждаем от определени услуги. Защо не ни носиш храната — това бих искал да знам. Прекалено съм грохнал да си ползвам краката, че да ходя да ям.