Истинския Али се обади:
— Ей, човече, да не си въобразяваш, че си още във Вегас?
Другият мъж оживено заподскача около огъня, като подвикваше:
— Точно така: Вегас. Там бих Рон Лайл в единайсетия рунд. Фрас, фрас, фрас! В първия рунд той беше по-нападателен. Но не ме заболя кой знае колко. А после аз: буф! Ляво кроше — буф! Страхотно беше!
— О, я млъкни, Али.
Това го рече мъж от другата страна на варела, с бейзболна шапка върху дълги, сплъстени коси и омазнено яке. Правеше резки нервни движения. Боксьорът се отдалечи малко от варела и започна енергично да размахва юмруци.
— Хайде! Не искаш ли да се изправиш пред най-великия? Хайде!
Истинския Али направи няколко крачки и постави тежка длан върху рамото на Мнимия Али.
— Ей, приятел, успокой се. Не си струва. Дъг не е от твоята класа.
— Шибан глупак — промърмори Дъг Дрогата под нос. — Господи, адски ме цепи главата, готов съм да я отрежа. Случайно да имаш аспирин, Люси?
Люси му подаде плоска кутия „Байер”. Той я отвори, метна пет-шест таблетки в устата си и ги преглътна на сухо. После обяви:
— Май ще отида до „Спасителя” да хапна пай.
— Пай — обади се Лила Су. — Един пай се търкалял по улицата и видял слон със сребърни крила да лети насреща: „Здравей, господин Слон. Искам да отида в Рая на пайовете. Ще ме заведеш ли?”. И отлетели нагоре, нагоре, нагоре, нагоре — високо в облаците — и слонът казал, че там е Рая, но пръв трябвало да си гризне от Пая. „Не, не — възразил Пая, — аз ще си гризна от теб, защото съм Пай-вампир”…
— Господи, защо не накараш тая кучка да млъкне! — изкрещя Дъг. — Бенз!
— Ти млъквай, задник такъв! На никого не пречи. Просто разказва история.
— И всички други Пайове-вампири излезли от Рая — продължи Лила Су — и започнали да гризат Слона, който викал: „Ох, ох! Ще се превърна в ангел”. Тъкмо това и станало. Тогава дошли ангелите и превърнали вампирите в цветя, но цветя, които имали гумени колела и телевизори и се спуснали по хълма. Вече не били в Рая и казали: „Хайде да потърсим Мама-пай и…“.
Дъг Дрогата измъкна мръсен парцал от джоба на якето си.
— Натикай това в устата й, Бенз!
— Оди се шибай — сряза го Бенз.
Истинския Али се обади:
— Иди да хапнеш, Дъг. Като личност ти си нищо.
Дъг погледна над варела към Дезмондо и Ралфи — другите двама от групата, — но не забеляза да изразяват някаква готовност да го подкрепят. Затова попита:
— Вие ще ходите ли?
— Да, ще отскочим — отговори Дезмондо, а Ралфи кимна в знак на съгласие. — Тази история вече съм я чувал.
Около варела дружно се изсмяха. Всяка история беше различна, но неизбежно бе поднасяна сладкодумно. Люси си даде сметка, че от цялата малка група Лила Су и тя всъщност най-много си приличат — и на двете мозъците им работеха по странен начин. Лила Су бе в състояние да разказва истории с часове, защото това бе плод на единствената част от мозъка й, която наистина функционираше. Нито можеше да се облича сама, нито да напусне квартала — или щеше да се загуби, или да попадне във водовъртежа на опасния уличен трафик; да не говорим за готовността й да тръгне с всекиго навсякъде.
Тримата мъже се отдалечиха; Люси се приближи към Истинския Али. Брътвежът на Лила Су спадна до шепот — като звука на телевизор в голямо помещение. Той й се усмихна.
— Гаджето си ли търсиш?
Тя усети, че лицето й пламва.
— Не ми е гадже.
— Но искаш да е такъв, нали?
— Не е вярно!
— Ъхъ… Е, днес не е наминавал. Вероятно ще го видиш в църквата… Ще понакълцате малко зеленчуци заедно.
Люси се престори, че не го е чула.
— Как е Тенекето?
— Господи, скъпа, представа нямам. Държи се като котка, обладана от призраци. Все за Джо Ромеро говори.
— Приятели ли бяха?
— Познаваха се от улиците, тъй да се каже. Джо му помагаше да препродава някои неща от време на време. Сега си мисли, че онзи с ножа ще се насочи към него и ще го довърши, както направи с Джо. Говори, че ще се мести от хартиената къща.
— В приют ли ще отиде?
Истинския Али се засмя.
— Господи, не. Тенекето би предпочел да му прережат гърлото, но не и да отиде в приют. Не обича правилата и реда. А и аз не си падам особено по тях, ако искаш да знаеш. Не, не… Говореше нещо за тунелите.
— Редно е да отида да поговоря с него. И другите ли се страхуват?
— Не особено. Според мен тук сме в достатъчна безопасност, защото сме заедно. По някое време през нощта все някой е буден, а имаме и кучетата. Онзи с ножа напада самотници — от мен да го знаеш. Като Джо и онзи тип, дето го утрепа преди Коледа — Чани — при религиозния център. Такъв е животът на улицата. — Истинския Али се засмя. — Али, ти не се страхуваш от онзи с ножа, нали?