— Нормални хора ли? Къде са? На Уолстрийт? В правителството? В корпорации? Да не си въобразяваш, че те са здравомислещи? По-големи откачалки са от Мнимия Али там, вън. Няма никаква разлика между онова, което чуваш по новините, и брътвежите на Лила Су. Какво си мислиш? Че нещо ще се подобри, ако станеш роб на луди хора, ако унищожаваш планетата, ако превръщаш всичко в пари, за да купуваш неща, които после изхвърляш? Та те дори не знаят, че са луди. А това вече е знак колко сериозно са луди. Искаш да живея сред нормални хора ли? Посочи ми трима. Дори двама.
— Аз съм нормална.
— Ха-ха! Вярваш, че ангелите ти говорят. Исус възкръсна из мъртвите!
— А ти в какво вярваш, Джон? — попита тя меко.
— Аз? В това! — Вдигна ножа — беше лъскав и заострен, приличаше на военен. — Вярвам, че това е нож — Почеса палето зад ушите. — Вярвам, че това е куче. Вярвам, че животът е купчина лайна и светът ще е по-приятно място, ако повечето хора бяха мъртви. Особено онези патетични откачалки и лунатици, с които ти дружиш.
Постави устройството за пресоване на метал върху пода и заровичка из джобовете си, а лицето му се гърчеше, докато псуваше под нос. Появи се пликче бледожълти таблетки. Ухили се и го поднесе към момичето.
— Ще си вземеш ли?
— Може би по-късно.
Той изсумтя, метна два транквилана в устата си и ги сдъвка на сухо.
— Може би по-късно — повтори той присмехулно. — Знаеш ли, ако Исус беше жив, днес щеше да прави същото като всички отрепки наоколо. Ти да не би да се опитваш да си като него?
— Съмнявам се дали Исус щеше да гълта наркотици, Джон. Той постоянно е гонил нечистите духове.
— Така ли? Е, аз не съм от тях.
Легна на леглото и закри очи с ръка.
— Всъщност си — отбеляза тя тихо. Стана и извади химикалка от чантата. Написа името и телефонния си номер върху стената от вестници. — Ако ще се махаш оттук, моля те, кажи на Истинския Али къде отиваш. Оставям ти номера си. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
— Нужно ми е да изчезнеш веднага.
4
Мъжът-жаба обясняваше правило номер 174 от Закона за осигуряване на защита, а Марлин рисуваше в бележника си ситни, преплетени розички — обичайното й занимание в скучното време, когато посещаваше енорийското училище „Светото семейство” в Озон парк, Куинс. Продължи да го прави и в „Свято сърце”, и в правния факултет на Йейл, и когато постъпи на работа в кабинета на областния прокурор. Ако бе запазила всичките, би могла да украси с гирлянди от тях разстоянието между Ню Йорк и Сан Диего — толкова често се отегчаваше така, както добрите войници се отегчават между две битки. Правило номер 174 се отнасяше към кротката фаза на поредица сложни събития, които се случват, когато някоя частна компания пуска акциите си на пазара — така нареченото Първоначално Предлагане (ПП). Според Марлин през 90-те години то измести наистина приятния рокендрол.
Марлин не се интересуваше нито от периода на затишие, нито от който и да е друг период, за който говореше Мъжът-жаба. Казваше се Фостър Амори. Марлин бе насочила цялото си недоволство към него, защото именно той тласна „Озбърн интернешънъл” към ПП с обещания за неизброими богатства. Погледът му се спря върху нея, тя го изгледа свирепо и той отмести очи. За миг Марлин се почувства гузна. Не той беше виновен, че колегите й изведнъж бяха обладани от алчност, нито че наистина приличаше на жаба.
Марлин си рисуваше розичките, но все пак схвана смисъла на правило номер 174: да се попречи на фирмите да надценяват стойността на акциите си. Без такова правило безскрупулни бизнесмени ще подвеждат обществеността относно бъдещето на фирмите си или биха казали на някои хора неща, които биха премълчали пред други. Мъжът-жаба млъкна. Песента му подхвана Уилям Бел — главният консултант на Озбърн. Приличаше повече на птица, отколкото на жаба, на жерав или щъркел. Имаше пясъчноруси коси, воднисти сини очи и носеше очила, които постоянно побутваше по дългия си заострен нос, зачервен на върха. Марлин го наричаше Дрън-Дрън Бел, макар че той винаги се отнасяше добре с нея. Не беше и очевидно луд, ако се изключи патологичният му интерес към ПП, споделян от всички, насядали край масата, като Марлин вероятно беше единственото изключение.
Той говореше за правило номер 135, изреждайки нескончаеми забрани спрямо медиите. Марлин пусна мислите си да се реят, защото тя самата никога не разговаряше с журналисти доброволно, нито имаше финансови тайни. Завърши поредната розичка и огледа хората около масата. На челното място Лу Озбърн както винаги изглеждаше непоклатим като скала, заслушан внимателно в хората, които щяха да го превърнат в мултимилионер. Бивш таен агент, пенсиониран преждевременно преди десетина години, Озбърн изгради фирма, която бележеше най-бързото разрастване в областта на охранителния бизнес в Америка Имаше си тактика: вместо да харчи пари да изкупува по-малки фирми, обикновено ги интегрираше към дейността на „Озбърн интернешънъл”, а от време на време дори приемаше някои от ръководителите им за съдружници. Фирмата на Марлин, специализирала се в обслужване на жени, бе сред първите. Бившият й партньор Хари Белоу сега бе вицепрезидент на Озбърн и отговаряше за разследванията. Хари седеше до Озбърн. По лицето му на ченге бе изписан мним интерес. Улови погледа му и той й намигна леко. Засега Хари не се бе превърнал във високопоставен чиновник. Като бивш детектив от Нюйоркското полицейско управление не обичаше кой знае колко костюмите, но все пак се бе вписал в системата повече от самата Марлин. Продължи да оглежда хората около масата. Марти Фокс също беше вицепрезидент — отговаряше за сигурността. Гладко избръснатото му лице бе като издялано и това създаваше прилика с римски император. Бивш агент от ФБР, стар приятел на шефа, Фокс смяташе, че Марлин трябва да работи при него, защото и тя се занимаваше със сигурността. Марлин не бе съгласна и понеже и тя беше партньор, а разполагаше и с гласа на Хари, Фокс не успя да се наложи. До него седеше Дийна Ънгър — главният финансов ръководител, десетина години по-млада от Марлин. Само те двете бяха жени сред висшите кадри в управлението на „Озбърн”. Блондинка с котешко лице, облечена в костюм от „Армани”, умна и амбициозна, тя винаги се държеше добре с Марлин, но явно предпочиташе да си играе с момчетата. Женската солидарност вече не беше на мода. Марлин подозираше, че според Ънгър цялата операция скоро ще бъде забравена. Най-накрая, вдясно от Марлин, седеше дребен, слаб мъж на около петдесет и пет, зениците на бледосините му очи бяха като връх на топлийка и сякаш никога не се разширяваха. Олег Сирменков — и той вицепрезидент — отговаряше за международните операции. По-голямата част от професионалния си живот беше прекарал като отговорник за безопасността в различни консулства на Съветския съюз в САЩ и в посолството им във Вашингтон, където Озбърн се бе запознал с него. Озбърн очевидно изпитваше удоволствие от факта, че бивш полковник от КГБ работи за него, но това явно забавляваше и самия Сирменков. Обичаше да се смее — при това гръмко — и човек рядко забелязваше, че този смях почти никога не стига до странните му очи. След Хари Олег бе любимият вицепрезидент на Марлин.