Выбрать главу

Съвещанието приключи. Марлин събра осеяните си с драскулки листове и напусна заседателната зала, без да се включва в обичайните след такива срещи разговори.

Сирменков закрачи до нея.

— Какво има, Марлин? Защо всички щастливи с изключение на теб? Приличаш на човек, който куче умряло. — Замълча. — Куче не умряло, нали?

— Не. Куче живо — отвърна Марлин, леко смутена, че толкова й е проличало. — Кучето е там вътре.

— Тогава защо така намръщена? Не иска да е богата като Господ на небето?

— О, не знам, Оли. Напоследък съм все в лошо настроение. Не ме бива да седя по съвещания и да лъжа хората, да ги командвам. Нужно ми е действие. При теб не е ли така? Не ти ли се иска от време на време да отидеш да измъчваш някой дисидент?

Сирменков придоби обидено изражение.

— Моля те, Марлин, това бе работа на съвършено друг отдел. Ние бяхме само пазачи, като теб.

— И всичко тук страшно ти допада, така ли?

— Признавам си, че е така. Късно се приобщих към капитализма. Сега съм пълен с… Каква е думата?

Той разпери безпомопшо ръце.

— Усърдие?

— Точно тъй — усърдие. Обожавам работата си тук. А и желая да съм изключително богат.

— И смяташ, че така ще се решат всичките ти проблеми?

— Онези, свързани с пари — определено.

Засмя се и разкри златни зъби.

— Чудя се дали си прав. Гледал ли си филма „Съкровището на Сиера Мадре“?

— Разбира се. Много пъти. А и в училище чел книга на Б. Травен*. Много популярна при предишния режим. Имаш предвид жаждата за злато, която унищожава човека. Така е, но се случва само на глупави мъже, като онези във филма.

[* Бен Травен — псевдоним на Хеман Фейг — 1882-1969 г. Роден в Германия американски писател. Истинското му име остава неразкрито до 1979 г. Сред неговите романи са бестселърите „Мъртвият кораб”, 1926 г., и „Съкровището на Сиера Мадре”, 1934 г., екранизиран през 1948 г. с участието на Хъмфри Богарт. — Б.пр.]

— Така е. Но си мислех и за похабените усилия. Просто не вярвам, че пазарът ще се раздвижи заради охранителна фирма. В края на краищата не става дума за високи технологии.

— Напротив, Марлин. Това са изключително важни високи технологии. А и навлизаме много бързо в интернет. Марти ще ти разкаже… В отдела му е пълно с дългокоси момчета по тениски.

— Може, но продължавам да си мисля, че всички полудяват. Да допуснем, че хрумването е добро. Не знам. Самата аз прекарвам доста време с твърде богати хора. Не ми се виждат особено щастливи. Ако щеш, вярвай, но мнозина от богатите взимат наркотици или пият без мярка, провалят си браковете и са жестоки към децата си.

Той се засмя и изблещи очи.

— Марлин, късаш ми сърцето. Повярвай ми — виждаш така нещата, защото носиш американската вина. Причината е, че сте били богати цял живот. Затова казвате: „О, парите са нищо”. Но ако през живота си срещаш само бедни окаяници или интелигентни хора в мръсни апартаменти, с оръфани дрехи и лоша храна, тогава няма да твърдиш, че в богатството има нещо нередно. Тогава ще се убедиш. И някак ще започнеш да го харесваш.

— Ако не, имаш начини да ме принудиш, нали?

Последва мигновена пауза и Олег избухна в смях.

— О, Марлин, каква забавна жена си, честна дума! Сериозно — не се притеснявай за ПП. Сега е подходящият момент.

— Имаш предвид пазара ли?

— Имам предвид събитията. Събитията правят пазара.

— Кои събития? Между другото — искаш ли да обядваме заедно?

— Не, не мога. Имам среща с Лу и… някои други. Друг път. Какво ще кажеш за утре?

— Добре. Та кои събития?

— Събитията по света. Той е опасно място, както каза човекът. Какво прави очарователната ти дъщеря? Не я виждаме така често както преди.

— Продължава да е очарователна — отвърна Марлин лаконично, донякъде изненадана от смяната на темата.

— Радвам се. Води я насам по-често. Доставя ми удоволствие да говоря на руски с нея. Неизвестно защо има петербургски акцент. Уверявам те — забележително момиче е. Моля те, поздрави я специално от мен.

Усмихна й се още веднъж сияйно и изчезна в страничния коридор.

Марлин се върна в кабинета си. Представляваше помещение четири пъти по-голямо от стайчето, в което се вместваше като дребен началник в прокуратурата. Това тук приличаше — по площ и по лукс — на кабинет на заместник-прокурор в телевизионна драма. Всъщност беше най-хубавият офис след кабинета на Лу, което предизвикваше недоволството на другите вицепрезиденти. Но Озбърн си имаше доводи: важните клечки, съставляващи клиентелата на Марлин, не биха се задоволили с нещо по-скромно. Беше обзавела кабинета си семпло, но представително. Ала хаосът, който създаваше около себе си — листове, книги, компактдискове, списания, изрезки, а в ъгъла, върху легло за кучета, тежко дишащ огромен, черен неаполитански мастиф, — придаваше на помещението неугледен вид. През трите прозореца на едната стена, от височината на тридесет и втория етаж, се виждаше Трето авеню. На друга стена, в паспарту от коприна, висеше литография на улица в централната част на Манхатън. Върху нея дъщеря й бе изписала калиграфски китайско стихотворение — „Тихи нощни мисли” — от Ли Пу. Или поне така твърдеше. Трябваше да въздейства успокояващо, да предразполага към размисли. Марлин седна на стола зад бюрото, загледа се в стихотворението и се замисли, но не се почувства успокоена. На другите две стени висяха неща, които Марлин не би окачила, но Лу настоя в замяна на предоставения й хубав кабинет и разрешението кучето да се появява на работното й място. Именно там се мъдреха дипломите й, поставените в рамки снимки на Марлин с прочути личности, изрезки от вестници, отразяващи по-известните й случаи — при някои е стреляла или е спасявала похитен човек и други подобни. На повечето клиенти въздействаха впечатляващо, но и малко плашещо. За Марлин изложените на показ неща говореха за безсмислен и донякъде позорен живот.