Поръча да й донесат сандвич с риба тон и кока-кола, после се захвана за работа. Отделът й се занимаваше с важни личности — имаше над сто и петдесет клиенти, пръснати по цял свят. Почти всички бяха известни персони, изложени на опасните последствия на славата. Неколкостотин души съветваха тези лица относно безопасността им, а в някои случаи дори директно ги охраняваха. Марлин бе установила, че уменията, придобити в енорийското училище, са точно необходимите за едрия бизнес: спретнатост, точност, дисциплина, християнско въздържание, добра памет за дребните неща, приятни обноски и готовност мигом, без да се замисляш, да наказваш сгрешилите. Биваше я в работата й. Отделът й, осигуряващ охрана на ВИП личности, работеше като часовников механизъм. Марлин не позволяваше никакви превземки на клиентите си, а те сякаш истински се радваха да ги държат изкъсо. Подозираше, че за тях то е нещо като облекчение след безкрайните ласкателства, с които обикновено ги обграждаха.
Утрото се изниза. Настъпи следобедът. Марлин чете доклади и предвиждания за различни проекти, разговаря по телефона, проведе няколко съвещания. За да предотврати евентуални празни приказки по стаите, разказа на хората си какво беше обсъждало висшето ръководство относно ПП и с доза раздразнение прекъсна опитите им да изкопчат повече подробности от нея. Всъщност тя и не знаеше подробности — нали вместо да си води бележки, си рисува розички. Най-после, точно преди четири, остана сама. Разпореди на секретарката да не я свързва с никого по телефона и да извика служебна кола с шофьор. После заключи вратата на кабинета и отвори дрешника. Свали полата и обувките с високи токчета и нахлузи торбест оранжев гащеризон с бял надпис на гърба „Нампи и синове — ВиК”. Отгоре облече жълта мушама със светоотразяващи ивици на гърба. Обу високи до коленете гумени ботуши, прибра косите си с червена шнола и постави на главата си бяла предпазна каска. От полицата в дрешника измъкна оръфан бележник и мощен фенер.
— Ще бъда в апартамента на Келси Солет — обяви тя на секретарката.
— В шоуто й ли ще участваш? — попита младата жена, оглеждайки критично облеклото й. — Мислех, че си пада повече по мъниста, пискюли и обици.
— Така е, но след като свърша там, смятам да се отбия на някоя строителна площадка и да подмятам мръсотии на минувачите.
— Не пести обидите — насърчи я пълничката секретарка.
Марлин излезе, мърморейки си под нос. Рокзвездата Келси Солет живееше в „Домиер” — хотел на Пето авеню, наскоро превърнат в жилищна сграда със самостоятелни апартаменти — една стая се продаваше за около милион долара. Марлин помоли шофьора да я остави на половин пряка от сградата, колкото да се посипят малко дъждовни капки по дрехите й. Влезе през служебния вход на Петдесет и осма улица и се качи на товарния асансьор. Натисна бутона за седемнадесетия етаж. Никой не я спря да пита какво търси. Почука на номер 1702 и зачака. Бравата щракна и вратата се отвори широко. Хубав млад мъж с дълга коса, рядка брада, износени джинси и черна тениска с щампован надпис „Тейнтид патис” застана на прага. „Тейнтид патис”, сети се Марлин, е името на групата на госпожица Солет. Размаха бележника и обяви: