— От газовата компания съм.
Младият мъж огледа Марлин, прецени, че е някакво нищожество, и се извърна, оставяйки вратата отворена. Марлин влезе в апартамента и последва младежа във всекидневната.
Беше обзаведена с тежкарските мебели, които новозабогателите купуват от модни мебелни къщи: големи, студени картини, големи мебели, тапицирани със скъпи тъкани, грамадни претенциозни италиански лампиони и някои антики: старинен шкаф, бяла масичка стил Луи XIV. Във всекидневната се натрапваше огромен кът за развлечения: телевизор с екран колкото половин магистрален билборд, огромна стереоуредба с тонколони колкото човешки ръст и с дебелината на колода карти за игра. Младежът седна на дивана пред телевизора и започна да щрака с дистанционното.
— Къде е госпожица Солет? — попита Марлин.
— В спалнята — кимна с глава той.
— Питър Филсън наоколо ли е?
— Тук някъде е, предполагам. Нямам представа.
Щрак, щрак.
Марлин мина през трапезарията — върху дългата махагонова маса все още се въргаляха остатъци от снощната оргия с поръчана отвън храна — и влезе в кухнята.
Около машината за кафе се суетеше едър мъж с ниско чело, а мазните му черни коси стигаха до врата. Благодарение на разкопчаната черна копринена риза се виждаха добре оформените гръдни и стомашни мускули. Беше с черни панталони и черни маратонки „Найк”.
— Ти ли си Питър Филсън?
— Да. Знаеш ли как да боравиш с това нещо?
— Липсва една част. Дето държи филтъра.
— Днес прислужницата не дойде. Не, не… Няма да се справя. — Изостави заниманието си. — Ще поръчам да донесат отвън.
— Господин Филсън, знаете ли коя съм?
Мъжът я изгледа небрежно.
— От елкомпанията ли си?
— Аз съм Марлин Чампи. — Не последва никаква реакция. — „Озбърн интернешънъл”. Охрана. Опитвах се да се свържа с вас.
В очите му се появи някакъв израз.
— А, да. Точно така. Извинявай. Тя искаше да проверите алармената система заради онзи тип… А и продължава да получава онези писма…
— Ъхъ… Господин Филсън…
— Наричай ме Пит. Слушай, ще ме изчакаш ли да звънна да донесат кафе? Прибрахме се в пет сутринта.
— Разбира се, Пит.
След като се обади, Филсън попита:
— Вие в тази компания какво точно правите? Искам да кажа — аз се грижа за Келси и…
— Пит, откъде знаеш коя съм аз?
— Откъде знам ли…
— Да. Стоиш и разговаряш с жена в гащеризон и предпазна каска, която твърди, че е от голяма охранителна агенция. Не съм ти показала никакви документи за самоличност. Влязох безпрепятствено. Онова хлапе във всекидневната ме пусна.
— Това е Били, барабаниста.
— А аз мога да съм едва ли не всеки.
Сега вече Филсън се намръщи.
— Предполага се, че долу портиерът проверява всички и звъни.
— Така е, Пит, но не го направи, защото влязох през служебния вход. Потропах на вратата и влязох.
Марлин започваше леко да се изпотява, защото в апартамента беше извънредно топло, а освен това винаги се чувстваше по-изтощена да разговаря със свръхглупави хора, отколкото да прибягва до употреба на пряка сила. Свали си каската и мушамата и ги постави върху полицата заедно с оръфания бележник.
След известно време видимо озадаченият мъж промърмори:
— Така е, защото си облечена с тези дрехи. Помислил е, че си от елкомпанията или нещо подобно.
Марлин го изгледа изпитателно.
— Страхотен си, Пит. Келси будна ли е?
— Сигурно. Чух я да вика по кучето си. Искаш да я видиш ли?
— Точно така.
Марлин излезе от кухнята, а той се провикна след нея:
— Ей, поръчах кафе и за теб, а и кифличка.
Притъмнената обширна спалня миришеше силно на застоял парфюм, марихуана и цигари. В единия ъгъл се издигаше широко легло с балдахин, а върху него седеше звездата, галеше дребно куче, пушеше и наблюдаваше голям телевизионен екран без звук. При влизането на Марлин кучето се разлая.
— О, я млъквай, Джипърс! — извика Келси Солет. Кучето въобще не й обърна внимание, измъкна се от прегръдките й, скочи от леглото и се приготви да си брани територията. — Коя, по дяволите, си ти?
Келси Солет имаше дребно лице, което щеше да е незабележително, ако не бяха огромните й очи. Тежкият грим от предишната вечер беше размазан по бузите й, а рядката й руса коса бе сплетена на фиксирани с гел плитчици. Виждаха се поне половин дузина обици, а на носа й имаше халка с диамант. Наниз от перли украсяваше лявата й вежда. Носеше черна тениска с пришити разноцветни найети.
— Аз съм Марлин Чампи.
Наложи се да минат няколко секунди, преди певицата да разбере за какво става дума.
— А, да. Дамата от охранителната фирма. Бива си те. Страхотно изглеждаш. Къде намери тези дрехи?
— От баща си. Той е водопроводчик. Госпожице Солет…