— Келси.
— …Келси, току-що разговарях с телохранителя ти…
— Пит е върхът, нали?
— Не, не е. Поне не като телохранител. Влязох тук безпрепятствено само защото съм облечена като човек от поддръжката. На практика нямаш никаква охрана. Джими Кулман може да нахълта тук по всяко време и да ти пререже гърлото.
— Той е в затвора — прекъсна я певицата нервно. — Нали?
— Така ли? Чух, че е имало смекчаващи вината обстоятелства и се готвят да го пуснат предсрочно. Кога беше това? Преди четири месеца ли? Не е изключено дори вече да е навън. А няма начин да не е напушен, освен ако си въобразяваш, че те е забравил. А за него поне знаем. Повече се притеснявам за онези, за които не знаем, и за писмата.
Марлин седна на ръба на леглото. Кучето, лаяло непрекъснато до момента — постоянно, идиотско, късащо нервите лаене, — сега реши да ухапе Марлин по глезена. Тя незабелязано го настъпи по лапичката. То изквича и се шмугна под леглото. После се наложи и двете да се заврат отдолу, за да измъкнат съществото и да го успокоят. Всъщност Келси се захвана да го успокоява, а Марлин се опитваше да овладее раздразнението си.
Най-после се възцари тишина и Марлин подхвана:
— Келси, менажерът ти ни се обади с молба да преценим доколко е реална заплахата. Направихме го и изпратихме анализ. Не последва никакъв отговор. Чете ли отчета ни?
— Не бе. Пийти се занимава с тези неща.
— Келси, съжалявам, но възможностите на Пийти се свеждат до поръчка на кафе. Е, сигурно ще те подбере, за да те преведе през тълпата, чакаща пред клуба, или да прогони пияница, решил да те изплаши. Но те грози поне една реална заплаха и ти е нужна сериозна охрана.
— Глупости. Пийти е с мен, откакто се помня.
— Добре. Нека все така се навърта наоколо. Мисълта ми е, че ти е нужен професионалист. Още днес мога да прикрепя към теб човек, да съставя план, да дам разпореждания…
Марлин млъкна, защото Солет бе започнала да клати глава.
— Не знам… Искаш да кажеш — непознат, който непрекъснато да е наоколо ли?
— Ами да.
— Ъхъ… Не, не ми харесва. Все пак тук е моят дом. Не желая непознати да се навъртат наоколо.
Притеснява се заради наркотиците и секса, прецени Марлин. А тези хора са потенциален източник на информация пред медиите.
— Нашите хора са изключително добре обучени и може напълно да им се има доверие — увери я Марлин.
— Ако си ти — това вече е друго.
За пръв път Солет я дари с лъчезарната усмивка, която, съчетана с дрезгавия глас и кръшни движения на тялото, й бяха осигурили куп платинени плочи и роля във филм, получил страхотни овации.
Марлин й отвърна с несравнимо по-въздържана усмивка.
— Съжалявам, вече не се занимавам с такива работи. Закъсняла си с няколко години.
Солет се наведе напред.
— Но си го правила, както чувам. Застреляла си някаква група негодници.
— Така е. Но се отказах.
— Защо? Аз с удоволствие бих застреляла Кулман.
— Може и да си мислиш така, но повярвай ми, момиче, съвсем не е както изглежда по филмите — отвърна Марлин. — Поне за мен не беше. А явно нещо обърках, защото беше застреляна и една жена. Затова оставих пистолета. — Изчака думите й да бъдат асимилирани и добави: — Е, междувременно — какво ще правим с твоя проблем?
Откъм входа на апартамента се чу позвъняване.
— Кафето ти пристигна. Или е някой натрапник.
Солет смучеше палеца си. В момента приличаше на дванадесетгодишна.
— Сега взе, че ме изплаши. Трябва да си помисля, да говоря с хора…
Марлин изброи обичайните аргументи за такива случаи, но усещаше, че не пробиват през упоритостта и решимостта, така характерна за звездите. Накрая се изправи, извади визитка и я остави върху шкафа.
— Няма проблеми. Това е частният ми номер. Можеш да ми се обадиш по всяко време.
Марлин протегна ръка и певицата я пое — десницата й бе топла и неприятно влажна по пръстите. Марлин си тръгна — отказа и кафето, и кифличката, които й предложи негодният за нищо телохранител. Незнайно защо се чувстваше леко изглупяла и стъпила на хлъзгава почва. Защо, по дяволите, се облече така? Въобще не й беше работата да прави лични проверки на потенциални клиенти. Разполагаше с десетина души, наети да вършат тази работа. Потисна раздразнението си — познатото раздразнение на човек, който върши работата, за която го бива, но не я обича истински.
Люси Карп напусна железопътното депо и се отправи пешком към „Светия Спасител”, за да помогне да приготвят и поднесат вечерята. Правеше го един-два пъти седмично. Официално вършеше същото и в „Стария свети Патрик” на улица „Мълбери”, но смяташе, че по-важни са услугите й в „Светия Спасител”. Тук на опашката за храна чакаха по-изпаднали хора, отколкото в „Свети Пат” — там повечето си имаха дом. Около „Спасителя” се навъртаха предимно бивши обитатели на района на гара „Пен”, които сега се вкопчваха плахо в живота в неугледния „Челси” или търсеха подслон из входовете в Мидтаун уест сайд.