Или поне така си мислеше. Сега приготвяше, бъркаше, сервираше и поднасяше, но не спираше да се оглежда, сякаш е забравила нещо. Днешната вечеря бе привлякла около четиридесет души — главно мъже, но и няколко жени. В момента се хранеха на няколкото маси, подпрени на дървени магарета. Бяха застлани с хартиени покривки, имаше истински съдове и прибори, салфетки и леко повехнали цветя. Монахините, организирали кухнята, вярваха, че не супата е основната цел за всички, а цивилизоваността — нещо, което в Манхатън бездомниците получаваха далеч по-трудно. И Люси вярваше в същото. Затова се държеше като домакиня, разговаряше с обидените и наранените, демонстрираше добри обноски на хранене и се чувстваше, общо взето, като пълна глупачка. Май никой не забелязваше колко непригодна е за тази работа и че мястото й не е тук. Съзнаваше, че съвсем не е толкова добра, колкото я смятат хората, и всъщност е егоист и лицемер.
В действителност през цялото време й се правеше друго — искаше да учи езици. Приемаше грижите за окаяниците като задължение и завиждаше на монахините, които видимо изпитваха наслада от труда си. Да им завижда, естествено, бе грях; но гордостта е още по-голям грях, а тя знаеше, че прелива от гордост; бликаше буквално от всяка нейна пора. Не преставаха да я уверяват, че е уникална в този свят. Хората от лабораторията, гостуващи учени от цялата страна, от Европа, от Азия, изявени изследователи — всички искаха да надникнат в мозъка й; списъкът от чакащи беше поне метър дълъг. Всеки се канеше да открие генератор или радиотелескоп, който — според тях — ще разкрие тайната на езиците. Нищо чудно защо бе на ръба да се главозамае. Не беше особено привлекателна, слава богу, иначе щеше да развие чудовищно его; щеше да е като рокзвезда, избраница на Бога. Не. Целият въпрос е, че тази мръсна, мърмореща тълпа насреща й също е уникална, Бог също обича тези хора. Защо не успява — поне за секунда — да откъсне мислите си от преплитащите се в мозъка й едновременно три дузини езици, думите, идиомите, интонациите и безкрайните дълбочини на граматиката? И изведнъж го видя.
Люси усети как поруменява, както обикновено, и се засрами — също както обикновено, — докато се извърна да напълни панерчето с хляб. Върна се в трапезарията, а той вече седеше сред мъжете, разговаряше оживено, смееше се и излъчваше жизнерадост. Спря на прага, за да го понаблюдава тайничко. Висок поне метър и осемдесет, слаб, облечен в зимния си костюм: евтино подплатено дънково яке, джинси, червен шал и вълнена скиорска шапка. Нищо особено на вид, биха казали мнозина. Скулесто живо лице, порозовял от студа дълъг нос, тъмноруса коса до ушите и синьосиви очи, които я размекваха напълно, стига да я погледнеше. Не се съмняваше, че изглежда пълна глупачка, но това не я спираше да пресмята: двадесет и шест минус седемнадесет е… Значи, когато тя стане на двадесет и пет, той ще е… Не! Това са глупости.
Досега Люси никога не се бе увличала сериозно. Посещаваше девическо училище, не водеше кой знае какъв социален живот; няколкото й по-близки приятелки бяха смотани колкото нея. В училище се ползваше с толкова нисък авторитет, че според нея, ако някой я заговореше по време на обяд, после трябваше да го дезинфекцират специално обучени техници, преди да проговори на друг. Хората в лабораторията, където прекарваше остатъка от свободното си време, искаха да разговарят с нея единствено за префиксите в старославянски или на други подобни теми.
Дейвид Грал. Колко пъти химикалката й, предназначена да запише някой факт от химията или историята на Америка, изписваше вълшебните букви, съставящи името му. Удебеляваше ги, украсяваше ги с листенца или ги обграждаше със сърчица, преди да накъса листа на дребни парченца, докато трепереше от срам. А после отново го правеше.
Разговаряше с Ралфи, Дезмондо и Вентилационната шахта — наричаха го така заради двете симетрични вдлъбнатини на слепоочията. Пристъпи и поднесе току-що нарязания хляб. Ралфи я забеляза и й махна. Дейвид Грал вдигна поглед, усмихна се и й направи знак да приближи.
Тя отвърна на усмивката сдържано и изтънчено — както се надяваше — и привидно небрежно се насочи към тях, но точно тогава някакъв шизо от масата, покрай която минаваше, отмести стола си назад, препъна я и тя се просна на пода. Обмисляше дали да не изпълзи под масата, да затвори очи и да изчака всички да се разотидат, а после да измисли някаква правдоподобна история за епилепсия или нещо подобно. Както размишляваше трескаво, усети нечия ръка върху рамото си и той й помогна да се изправи на крака. През цялото време я гледаше загрижено.