— Добре ли си? — попита Грал.
— Да, добре съм. Просто краката ми са големи.
Тя се изсмя дрезгаво и се изчерви. Страхотно, няма що! Настани я да седне при него и другите мъже, облегна се на стола, махна елегантно с ръка и се провикна:
— Марсел? Още по един коняк, ако обичаш. — После се обърна към Люси: — Напоследък обслужването тук е ужасно. Нямаш представа какво беше навремето. Шампанското се лееше като вода, бляскави тълпи, сладък живот… Но всичко приключи.
Люси се обади:
— Да, и баронесата коментираше същото онзи ден. Охлювите със сос били преварени, а виното едва се пиело… Пък било и винаги толкова претъпкано, че вече на никой не му се идва. Тъжно е наистина.
— Права е. Но представлението си струва. — Грал извърна стола си към вратата на кухнята. — Танцьорът те кара направо да забравиш Фред Астер, не намираш ли?
Дезмондо се намеси:
— Вие двамата сте откачили. — Стана. — Един мой човек ме чака да му помогна да разтовари някакъв багаж. Идваш ли, Ралфи?
И Ралфи се надигна, изблещи очи и поклати глава. Оставиха мръсните си чинии в голям леген и излязоха, последвани от Вентилационната шахта, който обаче не си отнесе чинията.
И другите започнаха да се изнизват. Люси и Грал седяха, разговаряха тихо за незначителни неща и се шегуваха, като от време на време правеха дълги паузи. Извън лингвистиката това бе любимото й време в целия й сегашен живот. После, както обикновено, Грал обяви, че ще се отдаде на единствения си порок, и погледна, привидно изплашен, сякаш очакваше небесата да го погълнат. Навън все още валеше, затова двамата се облегнаха на стената под козирката над входа за мазето. Той запали цигара. И тя направи същото, за да му прави компания, макар че след първото дръпване не изпита удоволствие.
— Е, какъв е езикът тази седмица, Люси?
— Галски.
— Кажи нещо на него.
— Ти си най-прекрасният мъж на света и аз съм изпълнена с копнеж по теб, тялото ти, душата и дано Господ ми прости — заяви Люси на галски.
— Олеле! И какво значи това?
— Ако не затвориш вратата, котката ще избяга и ще изяде кокошките.
Той се засмя, преди да попита:
— И защо точно галски?
— Ами факултетите по лингвистика в Харвард и Баркли започват голям проект. Искат да ме разходят последователно през всички индоевропейски езици, като се почне от Ирландия и стигнем до Индия. Според тях ще открият нещо повече за лингвистичното сходство. Смятат, че колкото са по-близки езиците, толкова по-бързо се учат, а и искат да изследват мозъка ми по време на процеса. — Сви рамене. — По ми се искаше да се захвана с африканските езици, но факултетите дават парите и затова… — През лицето й премина сянка. — Какво има? — попита тя.
— О, извинявай… Разсеях се. Разкажи ми още за този проект.
— Не, не. Кажи ми какво те тревожи.
— Ерни Уален. Започвам да се притеснявам за него. Дори много да се притеснявам.
— Звънчето? Какво е станало?
— Нищо, доколкото ми е известно. Но не съм го виждал от три дни. Не се навърта из обичайните си свърталища, а и никой не си спомня да го е мяркал. Дори Вентилационната шахта, а движат в една и съща група. Затова…
— Мислиш, че нещо му се е случило, така ли?
Грал хвърли фаса и поклати глава.
— Представа нямам. Такъв начин на живот е опасен. Тези наши типове — хората си мислят, че всички са еднакви, а те са толкова различни, колкото и онези, дето водят нормален живот. Е, като изключим лудите сред тях, разбира се. Дезмондо е предприемчив. Ако беше бял, образован и оставеше бутилката за известно време, щеше да е член на обществото и да се занимава с компютри например.
— А Ралфи щеше да е вицепрезидент на „Връзки с обществеността”.
— Точно така. А Истинския Али щеше да е преподавател по съвременна литература в Нюйоркския университет — добави Грал, смеейки се.
— А какво щеше да е Тенекето? Художник или инженер?
Грал свъси вежди.
— Тенекето… Още ли се въртиш около него?
— Видях го днес. Беше по-лош от обикновено. Направо гаден.
— Той винаги си е гаден.
— По-различен е от друг път. Изплашен е. Заради убиеца, предполагам. Мисли да се маха, да се скрие в тунелите.
— Нима? — Грал въздъхна. — Може там пък да намери покой. — Усмихна се леко. — Понякога ми е трудно да ги обичам, както се полага. По-далеч съм от съвършенството, отколкото ми се иска.
— О, престани. Правиш повече от всички други.