— Но никога не е достатъчно. Бедните са винаги с теб — винаги, винаги, винаги. — Запали нова цигара. — Извинявай, уморен съм. Днес съм извървял поне петнадесет километра. И наистина се притеснявам за Звънчето.
— Да не мислиш…
— Възможно е. Този тип, дето го върши, няма начин да е непознат. Не е като ония хлапета преди две години. Нали си чувала: заливаха нашите със запалителна течност и ги подпалваха. Никой не е виждал непознат да се навърта насам, а бъди сигурна, че разпитах наоколо. Започвам да си мисля най-лошото.
— Смяташ, че е някой от тайфата ли?
Грал кимна.
— Не е изключено. И не е някой от откачалките. Ако беше, щеше да се разхожда наоколо целият в кръв, да държи ножа в ръка и да си говори сам. Не. Това копеле е умно, добре организирано, сърдито на света и има къде да се скрие. А и броди надалеч. Имаше случай в „Челси”, един в „Длинтън” и един под магистралата близо до Уест вилидж. Клатиш глава, но трябва да признаеш, че е вероятно.
— Не е Тенекето — възрази Люси разпалено.
Замисли се за човека в хартиената къща, изписаните по лицето му страх и гняв, дългия остър нож в ръцете му.
— Трудно е да приемеш, че някой, когото харесваш, прави ужасни неща — обади се Грал, — но погледни фактите. Самата ти казваш, че е бил нервен. Защо това да не е причината?
Тя понечи да възрази, но го погледна и забеляза онзи израз, който тайно я караше да го нарича свети Франсис. Лицето му беше открито, нежно, добронамерено, изключително привлекателно. Не можеше да му устои.
— Какво да правим тогава? — попита тя. — Няма да се обърнем към ченгетата…
— Не, разбира се. Ще го намеря и ще поговорим.
Но той не те харесва, готвеше се да сподели Люси. Отказа се обаче и само попита:
— Ами ако наистина изчезне в тунелите?
— Няма страшно — успокои я Грал. — Познавам тунелите. Имам много приятели там. Хайде, не се притеснявай. И аз не вярвам да е той. Вероятно е изплашен, защото е видял нещо. Ще разбера.
5
В четири и половина, според обещанието, Карп чакаше на ъгъла на улиците „Гранд” и „Кросби”. Училищният автобус на „Сейнт Джо” спря и стовари синовете му близнаци. Видяха се и последва приливът на любов, в този случай примесен с раздразнение, което той потисна. Махна им и се ухили.
Момчетата никога не придобиха глупавите навици на близнаци — например да се обличат еднакво, — но близнаците Карп и без това се отличаваха очебийно. Исак, наричан за по-кратко Зак и по-голям от другия с две минути, макар и само на осем години, се бе превърнал в нещо като бабаит; имаше буен нрав, падаше си по спорта и се бе самоназначил за защитник на по- нежния си брат от всички освен от себе си. Джанкарло, наричан единствено от брат си Зик (име, което му се лепна от времето, когато двамата бяха две неразличими парчета месо), беше художник, музикант и дипломат с лъчезарно отношение към живота.
— Здравей, татко — подвикна Джанкарло щастливо. — Къде е мама?
— На работа.
— Ще ядем ли пица?
— Разбира се — отвърна Карп. — Как мина училището?
— Добре, само дето Зак се сби.
— Млъкни, Зик! — изкрещя Зак и тръгна с тежки стъпки по Гранд стрийт.
С вдигната качулка на якето вървеше прегърбен като стар монах. Карп направи няколко крачки, сграбчи сина си за рамото, свали качулката и откри нараненото му око.
— Ти си предателски плъх, Зик — изсъска злосторникът.
— А ти как щеше да го обясниш? — отвърна Джанкарло. — Че си се сблъскал с дръжката на вратата ли? Знаеш, че от училище ще се обадят да съобщят.
Отговаряше на истината и нямаше да е за първи път. Детето често се биеше. Колонките в пресата със съвети към родителите бяха единодушни, че това не е добре. Самият Карп навремето не си падаше побойник, като се изключат обичайните боричкания и препирни при игрите. Сега изпитваше известно недоумение. Доколкото си спомняше, баща му никога не се бе занимавал с възпитанието на синовете си. И определено никога не беше посрещал училищния автобус. Отглеждането на децата бе задача на майката. А днес се наложи Карп да отмени съвещание, свикано по негово искане. Щеше да прахоса цяла седмица и да проведе куп лични разговори, за да определи друга дата. Марлин не отлагаше своите съвещания. В момента тя изкарваше повече пари от него. Това ли беше причината? Но той имаше по-значима кариера — и двамата бяха единодушни по въпроса. Тогава защо не го освобождават от разни семейни задължения? Обичаше семейството си, но все пак… Всъщност имаше ли кариера? Не беше областен прокурор. Нямаше и да бъде. Преди няколко години фактически изпълняваше тази длъжност, без да е титуляр, но сега Нортън Фулър е на път да го задмине. Фулър, почти десет години по-млад, не беше обременен със съпруга и три деца. В този миг Нортън седи на бюрото и щеше да стои там доста след като се стъмни, точно както Карп правеше навремето. Нортън не ходеше в пицария и не разрешаваше ожесточен спор с какво да е гарнирана пицата. Дълбоко в душата на Карп се разбуди нараненото самочувствие на Патриарха и раздрънка оковите си. Ако се беше оженил за някоя нормална, просъска чудовището, някоя като другите, нямаше да се сблъскваш с този проблем. Никой друг няма този проблем. Щеше да имаш нормални деца…