Карп си пое дълбоко въздух няколко пъти, както го бяха учили да постъпва преди стрелба, и нареди на чудовището да замлъкне; поне за момента.
— Е, Зак, ще ми кажеш ли какво точно се случи? — попита Карп, когато им поднесоха храната.
— Нищо. Дерек Рафърти ми се изпречи на пътя.
— Вината е моя, татко — обади се Джанкарло. — Дерек ме бутна и Зак се появи. Той дори не играеше при нас. Каза на Дерек да не го прави отново и оня го удари. После Зак удари Дерек… два пъти. От носа му потече кръв.
— А защо те бутна Дерек?
— Ами играехме на фунийки. Стреляхме се един друг и се преструвахме на японци, все едно сме самураи и викахме „,Иииии” като тях и се правехме, че говорим на японски. Аз казах нещо наистина на японски, както Люси ни е учила, но Дерек възрази — не било на японски. Аз настоявах — нали сестра ми говори перфектно японски, — а той ме обвини в лъжа. Развикахме се, а той дръпна очите си с пръст, за да станат теснички, и занарежда: „Сестрата на Карп е японка, сестрата на Карп е японка!”. Предупредих го да не се държи като расист и да не обижда семейството ми, иначе няма да играя с него, а той ме нарече педераст. Тръгнах си, но той ме блъсна в гърба и тогава се появи Зак.
— Той е педераст — добави Зак.
— Не използвай такъв език, Зак — нареди Карп и огледа пълния ресторант да провери дали няма наострени уши.
— Такъв е!
— Така ли? А знаеш ли всъщност какво означава думата?
Двамата братя си размениха бърз поглед. Карп знаеше със сигурност, че каквото и да твърди науката, специално тези две момчета си комуникират телепатично. Захилиха се, после се разсмяха неудържимо и от ноздрите им изхвръкна кока-кола.
— Хомосексуалист — успя да обясни Зак накрая.
Момчетата седяха притиснати едно до друго на пейката в сепарето и гледаха невинно.
— А какво е хомосексуалист? — продължи Карп.
Този път Джанкарло се обади:
— Момче, което — отново се разсмя — …което обича кукли, рокли и други такива!
— Разбирам. А имате ли доказателства, че този Рафърти обича кукли, рокли и други такива?
— Прави го, но е тайна — продължи Джанкарло, вече седнал по-изправен и с блеснали от възбуда очи. — У тях, в дрешника, си е направил скривалище. След вечеря ходи там. По полиците е пълно с кукли и куклени къщи. Съблича дрехите и навлича розова рокличка, бели чорапи, лачени обувки с катарами, къдрокоса руса перука, а в това време е пуснал компактдиск на компютъра си, за да не разбере семейството му. Само че един ден малката му сестра разбрала, защото много от куклите й липсвали. Промъкнала се в стаята му и открила тайната и той си дава сметка, че трябва да я убие…
Последва нов пристъп на веселие и нещата продължиха все в този дух, докато ядяха пицата. През цялото време Зак сипеше цветисти подробности. Най-после разказът приключи и Карп взе думата:
— Искаш да защитаваш брат си. Разбирам го, но смятам за редно оттук нататък да оставиш Джанкарло сам да води битките си.
— Той не може да се бие — отбеляза Зак.
— Мога! — възрази другият напористо. — Просто не искам да го правя.
— От време на време се налага да се биеш — обясни Зак.
— Да, но не и с тъпанари. Ти биеше ли се много, когато си ходил на училище, татко?
— В нормални граници. Някое дете те блъсне, ти го блъснеш и двамата се сборичкате. Но не бях напаст за обществото, като някои мои познати.
— Има предвид теб — уточни Джанкарло.
— Знам, глупчо.
— Идиот!
— Педераст!
В следващия миг и двамата избухнаха в смях. Карп взе последното парче пица и си помисли, че близнаците са наследили прекалено много от Марлин. Буквално виждаше как разумните, солидни, приемливи гени на семейство Карп водят обречена битка. Неговите близнаци, естествено, щяха да се окажат различни от всички, за които някога е чувал, и вероятно ще са уникални, както е уникално и тъжното му момиченце. Въздъхна, отхапа от пицата и за пореден път си обеща да обича околните.
В седем и половина майката се прибра и попита:
— Как са момчетата?
Бащата и дъщерята, разположили се на невзрачния диван, тапициран с червено кадифе, гледаха телевизия.