— Няма да слушам тези… wu zhi ji tan! Как смееш да твърдиш, че си католичка?
— О, извинявам се. Да не би да се каниш да ме поучаваш как да упражнявам религията си?
— Момичета… — опита се да се намеси Карп.
Люси излезе с тежки стъпки, ругаейки под нос на чужди езици. Беше си създала навика да използва мръсни думи на чужди езици; никога не го правеше на английски, макар да можеше.
Тряс!
— Е, скъпа, добре се справи — отбеляза Карп след време.
— Готова е да ме убие. Няма да миряса, докато не затанцува върху гроба ми.
— Обича те толкова силно, че не вижда нещата каквито са — отвърна Карп.
Марлин понечи да възрази, но се спря и допи чашата вино. Карп намали звука на телевизора; известно време двамата седяха в притъмнената стая. Филмът свърши. Разни хора започнаха да им предлагат разни вещи за купуване, безмълвно изтъквайки достойнствата им. После започнаха новините.
— Усили звука — обади се Марлин.
Загледаха се във водещата новина. Някъде на Балканите бяха отвлекли Ричард Пери, богат бивш конгресмен от Ню Джърси, заедно с шестчленния му екип, докато изпълнявали хуманитарна мисия. Показаха филм на Пери с известен фотограф и писател, някаква жена, застанала пред бял „Ландровър” на кален планински път, надълго и нашироко разказва за загубените каузи. После се появиха мрачните лица на водещите: мъжът съобщи, че засега никой не е поел отговорност за деянието, а президентът — близък приятел на отвлечения — е заявил колко е шокиран. Наблегна се и на човешкия елемент: пред нюйоркския апартамент на семейството силни телевизионни прожектори осветиха съпругата на Пери и двете им невръстни деца, заобиколени от тълпа, насочила към тях малки касетофони и микрофони.
— Глупости! — възмути се Марлин. — Изключи го.
Карп я послуша.
— Районът е опасен — отбеляза той.
— Да, и без да насочвам нещата към себе си, той е наш клиент. Ако не се лъжа, именно ние осигуряваме охраната му за това пътуване. Олег положително се е побъркал от притеснение. Господи, вероятно сега ще отложат проклетото ПП и ще се наложи да започнем всичко отначало.
— Използвам доброто ти настроение в момента — обади се Карп, — да ти съобщя, че днес Зак се е сбил.
— О, боже! Добре ли е?
— Окото му е кръвясало. Говорих строго с него. Защитавал е Джанкарло, което отчасти го оневинява, но му подметнах, че прибягването към насилие не е особено похвална стратегия за живота като цяло.
— Това някакъв намек ли е, сладък?
— В никакъв случай, ангелче — отвърна Карп със сериозно изражение. — Ти си отговорен ръководен кадър и образец на цивилизованост. Коя беше жената между другото?
— Коя жена?
— Която те откъсна от лоното на семейството и те държа до късно вечерта.
— А, тази ли? Сибил Маршак.
— Нима? И какво искаше?
— Ами…
В този момент се появиха момчетата и обсебиха майка си: затрупаха я с новини, въпроси, спорове, глупави гатанки и присъствието си — нежно, но настойчиво. В продължение на половин час тя се посвети на родителски занимания, а после ги подкани да поемат към банята и леглото. По това време и двамата сякаш ставаха с пет години по-малки и тя се наслади на удоволствието да ги поглези — основната й радост напоследък, особено като съзнаваше, че няма да продължи вечно. Милваше ги, говореше им и им прочете малко от любимата за момента книга („Хобитите” на Толкин), отговаряше на въпроси, които объркваха и велики мислители, за смъртта, рая, господ, след което ги целуна за лека нощ, прошепна в ухото на всеки тайното име, с което го наричаше и за което смяташе, че не са споделяли един с друг.
В това време Карп си беше легнал. Тя се съблече и легна при него.
— Та какво казваш?
— А, да, за Сибил Маршак. Очевидно знаеш коя е.
— Водач на демократите в Уест сайд.
— Точно така. Последният човек, когото очаквах да видя. Срещал ли си я?
— Запознавали са ме и не пропусна да отбележи колко съм привлекателен. Изключително близки са с Джак. Трудно е да предприемеш каквото и да е в Демократическата партия, без Сибил да не е в течение. Какво искаше?
— Твърди, че я преследват.
— Преследват, така ли? Проклети републиканци!
— Не съм наясно засега, но не ми изглежда особено сериозен случай. Не визира някого конкретно; просто има усещането, че чува затръшване на автомобилни врати на паркинга, затварят й телефона след позвъняване, по едно и също време всеки ден вижда един и същи човек на улицата. Никакви писма, записи или други физически улики…
— Да не е луда?
— Не бих стигнала дотам. Ако ми помасажираш гърба, ще ти бъда приятел цял живот… О, благодаря. Страхотен си. — След известно мълчание, нарушавано от въздишки на удоволствие, тя продължи с глава, забита във възглавницата. — В отдела имаме доста клиенти. И предимно жени за жалост, но се появяват и мъже. Нали са известни, а и богати? Предполага се, да нямат проблеми. Но всъщност живеят под голям стрес. Да, разполагат с медикаменти, с психоаналитици, секса и играчките си. Но паниката също е налице: „О, достоен ли съм? Или ще загубя всичко?”. И постепенно стресът избива. Хваща ги агорафобия, отказват да летят със самолет, получават натрапчиви идеи. Понякога ги избива на параноя, какъвто смятам, че е случаят тук.