— Тогава отиди при областния и поискай да изместиш Фулър.
— Добре, но помисли си как ще изглежда. Отивам да хленча, че Катафалку не ми дава доклада, защото Фулър му е наредил. Фулър ми се усмихва мазно и обявява: „О, Бъч, нямах предвид теб. Ти можеш да го прочетеш. Просто не исках да се появи в пресата, преди да приключат официалните формалности. Нали се предполага, че заседанията на съдебните заседатели са тайни? Опитвам се да контролирам нещата”, и така нататък, и така нататък. От което аз ще заприличам на хленчещо нищожество, загубило времето на областния прокурор, от една страна, и второ — да приемем, че видя този доклад и заяви: „Цялата работа намирисва”. Какво ще последва?
— Ще отложиш заседанието, докато решим как да действаме.
— Да, но пак опираме до областния прокурор. Я сега да разгледаме мотивацията му.
— А тя е…
— Нямам представа. Какво всъщност става в измъчената душа на Джак Киган? Пред нас е талантлива обществена фигура, ползваща се с доверие; човекът се стреми към величие. За жалост е израснал под въздействието на безспорно велик мъж и носи онова, което се нарича чиста душа. Франсис П. Гарахи знаеше кое е правилно и просто го правеше. Не беше, естествено, идеален; понякога дори не беше прав. Но когато решеше, че нещо е правилно, нямаше абсолютно никакви съмнения как да постъпи. Джак не е такъв. Живее в свят далеч по-сложен, отколкото този на Гарахи и това го притеснява. И има амбиции, които винаги са били чужди на Гарахи. Според Гарахи да си най-добрият прокурор в историята на човечеството е доста добро постижение. А Джак иска един ден да стигне до Върховния съд и това влияе на всяко негово решение. Предупреждавам те, Мъроу: ако искаш сърцето ти да е чисто, прогони всякаква амбиция.
— Като теб ли?
— Не говорим за мен в момента — сряза го леко Карп. — И така: Джак служи на двама господари — чувството му за почтеност, усвоено от Ф. Гарахи, и породената от дявола разяждаща амбиция. Понеже сме в година на избори, дяволът надделява и затова Нортън Фулър се ползва с такова силно влияние. Джак иска да вярва, че след като ме държи в екипа си, великите традиции на прокуратурата се спазват, а междувременно Фулър ще се занимава с мръсните задачи, докато Джак уж не подозира за съществуването им.
— Според теб господин Киган е замесен в тази работа с Кули ли?
— Хубав въпрос. Уж не е, но всъщност е. Фулър никога не би се перчил така пред Катафалку, ако не е сигурен в подкрепата на Джак. Но Джак фактически не му е наредил да прави каквото и да било. Не се налага. Фулър умее да се досеща кога Джак желае нещо не съвсем порядъчно да бъде извършено от негово име, без да се налага да му казват. Добре. Да предположим, че се явя пред него и заявя: „Джак, тази работа със съдебните заседатели е кофти. В престрелката има нещо гнило”. Фулър ще парира: „Въпрос на гледна точка, Джак, но е абсолютно сигурно, че ако се отнесем строго към Кули, ще изгубим подкрепата на полицейските профсъюзи, а заради това — и изборите”. Джак ще извърне въпросително благородната си глава към мен. Как да постъпя?
— Нямам представа.
— Тогава слушай и ще ти обясня. Пред мен са две възможности. Първо, да оставя Фулър да действа. Следователно в бъдеще ще ме пренебрегва изцяло, а това значи, че полезността ми за Джак и за тази институция ще е сведена до нула. Или да предупредя: „Джак, ако постъпиш така, в знак на протест ще си подам оставката, ще се обърна към медиите и ще оглася всичко”. Тогава оставам без работата, която върша по-добре от всеки на хоризонта, а Джак и институцията страшно искат именно това. Губя и в двата случая. Все едно да разполагам с атомна бомба, но да не я използвам. Дава ми статут, но не и контрол. И следователно…
— …ще избегнеш подобна конфронтация.
Карп се ухили.
— Точно така, Мъроу. От теб определено ще излезе конспиратор.
— Юношеската ми мечта. Но междувременно какво ще правим?
— О, все ще измисля нещо. Но преди да продължа, трябва да се добера до доклада. Направи така, че да го получа.
Сибил Маршак живееше на Сентрал парк уест близо до Осемдесета улица в сграда от бял варовик, известна под името „Уайоминг”, с характерна фасада в стил рококо. Марлин започна наблюдението малко след четири часа. Целият й ден мина да раздава наляво-надясно фалшиви усмивки на група банкери от Уoстрийт. На пост стоеше Уейн Сеговия, агент от службата на Озбърн — слаб, тъмен мъж с изпити черти и добре поддържана брада. Марлин приближи колата му. Той пушеше тънка цигара и решаваше кръстословица в дебело списание.
— Кажи животно с ценна кожа: пет букви, започва със „с” — с тези думи Сеговия я посрещна в колата си — безлична сива хонда.